— Засега нищо. Вече не чувствувам нито страх, нито безпокойство.
— Значи, ти си чувствувала и едното, и другото?
— Може би. Но ще ви разкажа това по-късно, сър, и ми се струва, че вие само ще се смеете на моята тревога.
— Ще ти се посмея от душа, само да мине утрешният ден. Дотогава няма да дръзна: нищо не се знае, може да изпусна щастието си. Нима това си ти, момичето, което ми се изплъзваше като змиорка целия този месец и което имаше бодли като шипка? Не можах с пръст да те докосна и да не се убода, а сега ми се струва, че си се сгушила в обятията ми като кротко агънце. Ти излезе в полето, за да посрещнеш пастира си, нали, Джейн?
— Домъчня ми за вас, но не се гордейте с това. Ето вече сме в Торнфийлд. Пуснете ме сега да сляза.
Той ме пусна пред входната врата. Джон пое коня му, а мистър Рочестър ме последва в хола и ми каза по-бързо да облека сухи дрехи и после да отида при него в библиотеката. Когато вече се бях упътила към стълбата, той още веднъж ме спря и ми заръча да не се бавя дълго. Аз не се забавих. След пет минути бях пак при него. Той вечеряше.
— Вземи един стол и седни да ми правиш компания, Джейн. Дай боже това да е последната ти вечеря в Торнфийлд — за дълго, дълго време.
Седнах до него, но му казах, че не мога да ям.
— Защото ти предстои пътешествие ли, Джейн? Мисълта за пътуването до Лондон ли ти убива апетита?
— Тази вечер, сър, бъдещето ми изглежда неясно. Какви ли не мисли ми се въртят в главата и всичко в живота ми се струва сън.
— Освен мен; аз съм достатъчно реален — докосни ме.
— Вие, сър, изглежда, сте най-голямото привидение. Вие сте само сън.
Тон, смеейки се, протегна ръка.
— Нима това прилича на сън? — каза мистър Рочестър, като я поднесе до очите ми. Ръката му беше мускулеста и жилава — дълга, здрава ръка.
— Да, дори да я докосна, това си остава сън — рекох аз, като отстраних ръката му. — Сър, навечеряхте ли се?
— Да, Джейн.
Аз дръпнах звънеца и наредих да приберат масата. Когато останахме отново сами, разрових въглените в камината и седнах на едно ниско столче в нозете на господаря ми.
— Скоро ще настъпи полунощ — казах аз,
— Да. Но спомняш ли си, Джейн? Ти ми обеща да прекараш с мен цялата нощ преди сватбата ми.
— Спомням си. И ще изпълня обещанието си — ще прекарам с вас поне час-два. Никак не ми се спи.
— Приготви ли си всичко?
— Всичко, сър.
— И аз също — отвърна той. — Уредих всичко и утре половин час след венчавката ще напуснем Торнфийлд.
— Много добре, сър.
— С каква странна усмивка ти произнесе това: „Много добре, сър!“ И защо на бузите ти горят ярки петна, защо така странно блестят очите ти? Да не си болна?
— Мисля, че не.
— Мислиш! Кажи ми тогава причината. Кажи ми какво ти е.
— Не мога, сър. Нямам думи да ви изразя какво изпитвам. Бих искала този час да продължи вечно. Кой знае какво ни готви утрешният ден!
— Това е ипохондрия, Джейн. Ти просто си се преуморила или премного вълнувала.
— А вие, сър, щастлив и спокоен ли сте?
— Спокоен — не. Но щастлив — да, безкрайно щастлив.
Вдигнах очи, за да видя на лицето му потвърждение на тези думи. То беше развълнувано и почервеняло.
— Довери ми се, Джейн — каза мистър Рочестър, — снеми от душата си бремето, което те гнети, предай го на мен. От какво се боиш? Че ще изляза лош съпруг ли?
— Най-малко мисля за това,
— Може би те тревожи новата сфера, в която навлизаш, новият живот, който ще започнеш да живееш?
— Не.
— Ти ме озадачаваш, Джейн. Погледът и тонът ти, тяхната печал и решителност ме смущават и тревожат. Моля те да ми дадеш обяснение.
— Тогава слушайте, сър. Нали не си бяхте в къщи предишната нощ.
— Не бях, това ми е известно; и ти ми намекна преди малко за някаква случка, която станала в мое отсъствие — изглежда, не е нещо съществено, обаче тя те е разтревожила. Кажи сега какво е станало. Да не би мисис Феърфакс да ти е казала нещо? Или пък си чула слугите да си шушукат по твой адрес и това те е засегнало?
— Не, сър. — Удари дванадесет. Почаках да стихне сребърният звън на часовника на масата и хрипкавият, трептящ звън на големия часовник в хола, след което продължих: — Целия ден вчера бях много заета, но и много щастлива, тъй като въпреки вашите предположения не ме мъчат никакви страхове за новата сфера и прочее. Напротив, надеждата, че ще живея с вас, безкрайно ме радва, защото ви обичам. Не, сър, не ме милвайте сега — дайте ми възможност да говоря спокойно.
Вчера аз вярвах в милостта на провидението и в това, че събитията ще се стекат благоприятно за вас и за мен. Денят беше много ясен, ако сте обърнали внимание, и толкова спокоен, че никак не се тревожех за вас. След чая се разходих пред къщата, мислейки за вас. И вие изпъквахте в съзнанието ми тъй живо, че почти не чувствувах вашето отсъствие. Мислех за живота, който ми предстои, за вашия живот, сър, който е толкова по-богат и разнообразен от моя, колкото морето е по-широко от вливащия се в него ручей. Питах се защо моралистите наричат нашия свят мрачна пустиня. За мен той цъфти като роза. По залез слънце стана студено и се появиха облаци. Аз влязох в къщи. Софи ме извика горе, за да ми покаже венчалната рокля, която току-що бяха донесли, а под нея, в една кутия, намерих вашия подарък — воала, който вие, с вашата страшна разточителност на благородник, бяхте поръчали за мен в Лондон, решили несъмнено, че ако не искам да си сложа скъпоценностите, ще ме принудите да приема нещо не по-малко ценно. Когато го раздиплях, аз се усмихвах, представяйки си как ще ви дразня за вашите аристократически вкусове и за вашите усилия да нагиздите съпругата си плебейка като дъщеря на пер. Представях си как ще ви покажа една дантела, която сама съм приготвила за плебейската си глава, и ще попитам не е ли достатъчно хубава тя за една жена, неспособна да даде на мъжа си нито богатство, нито красота, нито връзки. Ясно виждах изражението на вашето лице и чувах негодуващите ви възгласи, а също и надменните ви думи, че при такова богатство и положение никак не ви е необходимо да се жените за пари или за титла.
— Как добре си ме опознала, магьоснице! — прекъсна ме мистър Рочестър. — Но с какво те изплаши воалът? Да не си намерила в него отрова или кинжал? Защо лицето ти е така мрачно?
— Не, не, сър. Като изключа изяществото и финеса на изработката, не открих в него нищо друго освен гордостта на Феърфакс Рочестър и тя ни най-малко не ме изплаши, защото съм свикнала да заставам лице с лице с този демон. Но ставаше все по-тъмно и вятърът се усилваше. Снощи той не виеше тъй, както днес, а стенеше тихо и жално, навявайки тъга. Искаше ми се да бъдете в къщи. Влязох в тази стая и като видях празното ви кресло и студената камина, почувствувах тръпки. Когато след известно време си легнах, не можах да заспя. Мъчеше ме някакво тревожно вълнение. В шума на все по-засилващия се вятър ми се струваше, че чувам някакви глухи стенания. Отначало не можех да разбера дали това става в къщата или вън, но унилият звук се повтаряше непрекъснато. Най-сетне реших, че някъде край къщи вие куче. Изпитах облекчение, когато тези звуци престанаха да се чуват. После се унесох, но и в съня си продължавах да виждам тъмната бурна нощ, преследваше ме желанието да бъда с вас и аз изпитвах печално и странно чувство за някаква преграда, застанала между нас. Непрекъснато вървях по някакъв криволичещ и
