И тъй, аз свърнах към рътлината. Достигнах я. Сега ми оставаше само да си намеря тихо убежище, където да легна, чувствувайки се ако не в безопасност, поне далеч от хорските погледи. Но около мен се разстилаше съвсем равна пустош, само окраската й бе различна: зелена — там, където в мочурите растяха тръстики и мъх, и черна — там, където на сухата земя растеше само пирен. В настъпващия мрак все още забелязвах разликата в цветовете, но само като редуващи се светли и тъмни петна, тъй като багрите ставаха все по-трудно различими.
Взорът ми още блуждаеше над неприветливото възвишение и около края на пустошта, губейки се сред пустинния пейзаж, когато далече напред в тъмнината сред мочурищата и хълмовете блесна светлина. „Това е блуждаещ огън“ — бе първата ми мисъл и аз очаквах той скоро да изчезне. Обаче светлината продължаваше да гори съвсем спокойно, без да се отдалечава или приближава. „Тогава това може би е клада, която току-що са запалили“ — предположих аз и очаквах да видя дали огънят няма да се разгори; но не, той нито намаляваше, нито се увеличаваше. „Това сигурно е свещ в някоя къща — реших аз. — Ако е така, никога не бих могла да стигна до нея. Тя е твърде далеч; но дори да беше на един метър, какъв смисъл щеше да има да отида там? Ще почукам на вратата, за да ми я затворят под носа.“
И аз се свлякох и зарових лице в земята. Известно време лежах неподвижно. Нощният вятър се носеше над хълмовете и над мен и стенейки, замираше в далечината. Валеше силен дъжд, който ме измокри до кости. О, да можех да вкочанясам от студ и да приема примамливите обятия на смъртта — нека тогава дъждът плющи, аз няма да чувствувам нищо. Но моята все още жива плът трепереше от студените му струи. След малко отново станах.
Светлината още не бе угаснала; дъждът я замрежваше, но тя бе там. Отново се опитах да вървя; бавно повлякох изтощените си нозе към светлината. Тя ме поведе право към рътлината и после — през едно голямо блато, което сигурно бе непроходимо зиме; дори сега, посред лято, краката ми пропадаха и се мокреха. Два пъти падах, но отново ставах и продължавах пътя си. Светлината беше последната ми надежда. Трябваше да я достигна!
Като преминах блатото, видях сред тъмната пустош една светла ивица. Наближих я. Това беше път; той водеше право към светлината, която блестеше от някаква височина и сред група дървета; изглежда, те бяха ели, доколкото можех да различа формата и клоните им в мрака. Когато дойдох по-близо, пътеводната ми звезда угасна — някаква преграда се бе изпречила между нея и мен. Протегнах ръка и напипах пред себе си нещо твърдо: това бяха неогладените камъни на една ниска стена. Продължих да вървя пипнешком. Изведнъж пред мен изпъкна нещо бяло: това беше вратичка; щом я докоснах, тя се отвори. От двете й страни се чернееха самодивски чемшири и тисове.
Като минах през вратичката и покрай храстите, пред погледа ми изникна силуетът на една къща — тъмна, ниска и доста дълга. Но пътеводната светлина бе изчезнала. Наоколо всичко тънеше в мрак. Дали пък обитателите на къщата не са си легнали? Страхувах се, че е станало точно така. Като търсех врата, свих зад един ъгъл и ето че отново засия приветливата светлина — тя идваше от ромбовидните стъкла на едно малко прозорче с решетки на около педя от земята; то изглеждаше още по-малко поради бръшляна или някакво друго пълзящо растение, чиито листа покриваха плътно тази част от стената на къщата, където бе прозорчето. То беше толкова тясно и толкова закрито от листата, че всякакви завески или капаци бяха явно ненужни; като се наведох и отдръпнах свелите се над прозорчето листа, надникнах вътре. Видях стая с чист, посипан с пясък под; орехов бюфет и на него наредени в редици калаени чинии, които отразяваха червеникавия блясък на тлеещия в огнището торф. Забелязах и стенен часовник, бяла работна маса и няколко стола. Свещта, яркият пламък на която ми бе послужил за фар, гореше на масата; на нейната светлина една възрастна жена с малко грубоват вид, но много чиста, както всичко наоколо, плетеше чорап.
Погледът ми бегло обходи тези предмети — в тях нямаше нищо необикновено. Но край огнището забелязах много по-интересен обект. Обгърнати от спокойната топлина и кървавочервените отблясъци на огъня, там седяха две млади грациозни девойки, типични благородни дами; едната от тях — в нисък люлеещ се стол, а другата на още по-ниско столче. И двете бяха в дълбок траур — с рокли от креп; тези мрачни одежди особено подчертаваха съвсем белите им шии и лица. Голям стар пойнтър бе сложил едрата си глава на коленете на едното момиче, а на коленете на другото лежеше, свила се на кълбо, черна котка.
Странно бе присъствието на тези внушителни млади жени в една толкова скромна кухня! Кои бяха те? Не можеха да бъдат дъщери на възрастната жена, която седеше на масата, тъй като тя имаше вид на селянка, а те бяха въплъщение на изяществото. Никога не ги бях виждала и въпреки това, като погледнах лицата им, всяка тяхна черта ми се стори позната. Не можех да ги нарека красиви — те бяха прекалено бледи и сериозни; пред всяка от тях имаше книга и лицата им, наведени над книгите, изглеждаха замислени, почти строги. На една масичка пред момичетата имаше втора свещ и два големи тома; те често поглеждаха в тях, сякаш ги сверяваха с по-малките книги, които държаха в ръце, както правят хората, които си служат с речник, когато четат книга на чужд език. Всичко това ставаше толкова безшумно, сякаш фигурите им бяха сенки, а озарената от огъня стая — картина; цареше такава тишина, че се чуваше шумът на падащите през решетката на огнището въглени и чукането на часовника в тъмния ъгъл; стори ми се, че долавям дори тихото звънтене на иглите в ръцете на възрастната жена. Затова, когато най-сетне един глас наруши тази странна тишина, аз го чух съвсем ясно.
— Слушай, Даяна — каза едната от девойките, откъсвайки се от своето занимание, — Франц и старият Даниел са заедно една нощ и Франц разказва на стареца съня, от който се е събудил ужасен — слушай! — И тя прочете с тих глас нещо, от което не разбрах нито една дума, тъй като то беше на непознат за мен език — нито френски, нито латински. Не знаех дали това не е гръцки или немски.
— Какъв силен пасаж — рече тя, като го прочете. — Просто съм във възторг.
Другата, вдигайки глава и поглеждайки към огъня, повтори току-що прочетения от сестра й откъс. По- късно аз се запознах с книгата и езика, на който бе написана, затова ще цитирам сега този пасаж, макар че, когато го чух за пръв път, той прозвуча за мен като звънтене на метал, лишен от какъвто и да е смисъл.
— Da trat hervor Einer, anzusehen wie die Sternennacht. (Тогава един, който приличаше на звездна нощ, излезе напред.) Прекрасно! Прекрасно! — възкликна тя и дълбоките й черни очи заблестяха. — Виждаш ли как превъзходно е изобразен мрачният и могъщ архангел. Тази фраза струва повече от стотици високопарни страници. Ich wage die Gedanken in der Schale meines Zornes und die Werke mit dem Gewichte meines Grimms. (Претеглям мисълта на блюдото на гнева си и отмервам нещата с количеството на моя гняв.) Много ми харесва!
И двете отново млъкнаха.
— А има ли на света страна, където говорят така? — попита възрастната жена, като вдигна глава от чорапа си.
— Да, Хана… Тази страна е много по-голяма от Англия и там говорят точно така.
— Кой ги знае тогава как се разбират помежду си; ами ако някоя от вас отиде там, ще ги разбере ли какво говорят?
— Ние сигурно бихме разбрали нещичко, но не всичко, защото не сме толкова учени, колкото мислите вие, Хана. Ние не говорим немски и не можем да четем без речник.
— А каква е ползата от това?
— Готвим се да станем някога учителки по този език или да преподаваме поне основите му, както е прието да се казва, и тогава ще получаваме повече пари, отколкото сега.
— Много добре. Обаче свършвайте с ученето за днес; доста се трудихте.
— Да, вярно е. Аз съм уморена. А ти, Мери?
— Ужасно. Каква неблагодарна работа — да постоянствуваш в изучаването на един език, когато единственият ти учител е речникът.
— Права си. Особено език като немския. Кога ли ще се върне Сейнт Джон?
— Сигурно скоро; сега е точно десет — и Мери погледна златното си часовниче, което извади иззад колана си. — Какъв силен дъжд! Хана, проверете, моля, дали не е угаснал огънят в гостната.
Жената стана и отвори една врата, през която едва-едва можах да разгледам коридора. Скоро чух как тя ръчка въглените в камината на една от стаите; след малко се върна.
— Ах, дечица, просто сърцето ми се къса, когато влизам в тази стая; тя ми се струва тъй пуста… Пък и
