Когато ме видя за пръв път, Хана се отнесе към мен студено и сурово, по-късно тя малко по-омекна, а сега, когато ме зърна, че влизам спретната и добре облечена, дори се усмихна.
— Как? Вече сте станали? — забеляза тя. — Значи, сега ви е по-добре? Ако искате, можете да седнете на стола ми до огнището.
Хана ми посочи люлеещия се стол; аз седнах в него. Тя продължи да шета, поглеждайки ме от време на време с крайчеца на окото. Като извади няколко хляба от пещта, Хана се обърна към мен и изведнъж изтърси:
— А често ли ви се случваше да просите милостиня, преди да дойдете у нас?
За миг в душата ми избухна негодуване; но като си спомних, че няма за какво да се сърдя и че наистина трябва да съм й заприличала на просякиня, отговорих спокойно, ала не без известна твърдост:
— Грешите, като ме смятате за просякиня. Аз съм толкова просякиня, колкото сте вие или вашите млади господарки.
Като помълча, тя каза:
— Никак не мога да разбера това — нали нямате нито дом, нито пари?
— Когато човек няма дом или пари, още не значи, че е просяк, както вие разбирате това.
— Вие учена ли сте? — попита Хана внезапно.
— Да.
— Но вие никога не сте били в пансион, нали?
— Била съм в пансион осем години. Тя широко отвори очи.
— Тогава защо не можете сама да си изкарвате хляба?
— Изкарвала съм си го и се надявам пак да го изкарвам. Какво мислите да правите с това френско грозде? — попитах аз, когато тя донесе една кошница френско грозде.
— Ще сложа от него в сладкиша.
— Дайте ми да го изчистя.
— Не, няма да ви позволя да вършите нищо.
— Но аз трябва да свърша нещо; дайте.
Хана се съгласи и дори ми донесе чиста кърпа, за да не си изцапам роклята.
— Ще се изцапате без нея — забеляза тя. — Не сте свикнали с такава работа, по ръцете ви виждам. Да не сте били шивачка?
— Не, грешите. А и не е ли все едно каква съм била? Нека това не ви тревожи. По-добре ми кажете как се нарича имението на вашите господари.
— Едни му казват Марш Енд, други — Муърхаус.
— А господина, който живее тук, наричат мистър Сейнт Джон, нали?
— Не, той не живее тук; той е само временно тук. Живее в енорията си в Мортън.
— Онова селце на няколко мили оттук?
— Да.
— Какъв е той?
— Пастор.
Спомних си отговора на старата икономка в дома на свещеника, когато потърсих отеца.
— И тъй, значи, това е домът на неговия баща?
— Да, старият мистър Ривърс живееше тук; тук са живели и баща му, и дядо му, и прадядо му.
— Името на този господин е мистър Сейнт Джон Ривърс, нали?
— Да, Сейнт Джон е малкото му име.
— А сестрите му се казват Даяна и Мери Ривърс.
— Да.
— Баща им ли е умрял?
— Умря преди три седмици от удар.
— А нямат ли майка?
— Тя умря точно преди една година.
— Отдавна ли сте в това семейство?
— Живея тук от трийсет години. И тримата съм отгледала.
— В такъв случай вие сте честна и предана прислужница. Дължа ви уважение, макар че бяхте неучтива, като ме нарекохте просякиня.
Хана отново учудено ме погледна.
— Види се, аз здравата съм сбъркала с вас — каза тя, — но тъдява се навъртат всякакви типове, затуй трябва да ми простите.
— …дори и след като ме изгонихте в такава нощ, когато и куче не бива да изгониш — продължих аз строго.
— Е, да, това беше лошо; но какво да се прави? Мислех повече за дечицата, отколкото за себе си. Клетите! Няма кой да се грижи за тях освен мен. Щеш не щеш, трябва да бъдеш груба.
Запазих няколко минути строго мълчание.
— Не ми връзвайте кусур — отново заговори тя.
— Не, не съм съгласна — рекох аз — и ще ви кажа защо. Не толкова защото отказахте да ме подслоните и ме помислихте за измамница, колкото за сегашния ви упрек, че нямам нито пари, нито дом. А впрочем някои от най-добрите хора на света са били също тъй бедни като мен и като християнка вие не трябва да смятате бедността за порок.
— Наистина не трябва — рече Хана, — и мистър Сейнт Джон казва тъй. Сбърках; сега виждам, че съвсем не сте такава, каквато ми се сторихте отначало. Вие сте много мила и добра душа.
— Хубаво. Прощавам ви. Дайте ми ръката си.
Тя пое ръката ми с набрашнената си, мазолеста ръка; още по-приветлива усмивка озари грубото й лице и от този миг ние станахме приятелки.
Хана, изглежда, обичаше да бъбри. Докато чистех френското грозде, тя правеше пълнежа за сладкиша и ми разказваше различни подробности за покойните си господар и господарка и за „дечицата“, както наричаше тя младите момичета и брат им.
Старият мистър Ривърс, разказваше тя, бил човек доста обикновен, но това не му пречело да бъде благородник, и при това от много древен род. Имението Марш Енд принадлежало на Ривърсовци от деня на създаването му — преди около двеста години; наистина по вид това било малко и скромно имение — не можело да се сравнява с палатите на мистър Оливър в Мортън Вейл. Но тя още помнела баща му, Бил Оливър — той бил прост работник във фабриката за игли, а Ривърсовци — благородни земевладелци още от времето на всички Хенриевци, в това можел да се убеди всеки, който погледне в регистрите на мортънската черква. Наистина старият господар бил обикновен човек, както всички тукашни. Той бил страстен ловец, добър земевладелец и прочие и прочие. А пък господарката била съвсем друга. Много обичала да чете и вечно учела нещо; „дечицата“ се метнали на нея. Такива като тях нямало в цялата околност сега, а и преди; и трите обикнали учението едва ли не още от деня, в който проговорили; те винаги били особени, не както другите. Мистър Сейнт Джон, като пораснал, постъпил в колеж, а после станал пастор; момичетата пък, веднага щом свършили училище, решили да станат гувернантки. Те казвали, че баща им загубил много пари заради някакъв човек, на когото се доверявал и който се разорил; и тъй като бащата не бил достатъчно богат, за да им осигури зестра, те трябвало сами да се грижат за себе си. Сестрите отдавна почти не живеели в къщи и били пристигнали тук само за няколко седмици поради смъртта на мистър Ривърс; но те много обичали Марш Енд, Мортън, пустошта наоколо и хълмовете. Двете госпожица били ходили в Лондон и в много други големи градове, но винаги казвали, че у дома им е най-хубаво. А как били привързани една към друга! Никога не спорели помежду си, не се карали! Едва ли имало друго такова сговорно семейство.
Когато очистих френското грозде, аз попитах къде са двете момичета и брат им.
— Отидоха на разходка до Мортън, но ще се върнат след половин час, за чая.
Те действително се върнаха след половин час и влязоха през кухнята. Мистър Сейнт Джон, като ме видя, само се поклони и мина край мен, но двете момичета се спряха. С малко думи, любезно и спокойно Мери изрази удоволствието си, че вече съм станала от постелята; Даяна ме хвана за ръка и поклати
