Джейн Еър. Брулени хълмове

голямата, която човек може да окаже на ближния си; със своето великодушно гостоприемство вие спасихте живота ми. Това ви дава неограничено право да очаквате от мен благодарност, както и известна откровеност. Ще ви разкажа историята на скитницата, която приютихте, доколкото е възможно да сторя това, без да увредя на собственото си душевно спокойствие — имам пред вид моралната си и физическа безопасност, а също и безопасността на другите.

Аз съм сираче, дъщеря на свещеник. Не помня родителите си. Издържаше ме една моя роднина и получих образованието си в благотворително заведение. Ще спомена дори училището, където прекарах шест години като ученичка и две години като учителка — това е Лоудският приют за сираци в Н-ското графство. Сигурно сте чували за него, мистър Ривърс. Ковчежник на това заведение е мистър Робърт Брокълхърст, свещеник.

— Чувал съм за мистър Брокълхърст и съм бил в това училище.

— Напуснах Лоуд преди около една година — реших да постъпя като гувернантка в частен дом. Получих хубаво място и бях щастлива. Бях принудена да напусна това място четири дни преди да дойда при вас. Причината за напускането си не мога и не бива да откривам: това би било безполезно, дори опасно и би прозвучало като измислица. С нищо не съм опетнена и съм също тъй чиста от всякаква вина, както който и да е от вас тримата. Но аз съм действително нещастна и ще бъда нещастна още дълго, защото катастрофата, която ме прогони от дома, превърнал се за мене в рай, е необикновена и ужасна. Решавайки да напусна, аз исках най-вече това да стане бързо и тайно. Ето защо трябваше да оставя всичко с изключение на един малък вързоп, който в бързината и душевния си смут забравих да си прибера от колата, която ме докара до Уиткрос. Затова се озовах в тази местност без пари и без вещи. Прекарах две нощи под открито небе и се скитах два дни, без да престъпя нито веднъж нечий праг; само два пъти през това време можах да похапна; и когато бях доведена от глада, изтощението и отчаянието до крайна изнемога, вие, мистър Ривърс, не позволихте да загина от глад край вашата врата и ме взехте под покрива си. Зная всичко, което вашите сестри направиха за мен, тъй като нито за миг не изгубих напълно съзнание през време на привидния си унес, и съм задължена също тъй много и на тях за сърдечното им, искрено и великодушно съчувствие, както и на вашето християнско милосърдие.

— Не я карай повече да говори, Сейнт Джон — каза Даяна, когато замълчах, — тя несъмнено все още не бива да се вълнува. Елате да седнете на дивана, мис Елиът.

Неволно трепнах плахо, като чух мнимото си име — бях съвсем забравила за него. Мистър Ривърс, от чието внимание нищо, изглежда, не можеше да убегне, веднага забеляза това.

— Вие казахте, че името ви е Джейн Елиът, нали? — попита той.

— Да, това е името, с което смятам за нужно да се назовавам сега; но то не е истинското ми име и когато го чуя, звучи за мен непривично.

— Няма ли да кажете истинското си име?

— Не. Боя се повече от всичко на света, че тайната ми ще бъде разкрита, и избягвам всякакви обяснения, които могат да доведат от това.

— Без съмнение вие сте напълно права — каза Даяна. — А сега, братко, остави я малко да си почине.

Обаче след кратък размисъл Сейнт Джон пак невъзмутимо и с присъщата си прозорливост продължи въпросите си:

— Сигурно не ви се иска да се ползувате дълго от нашето гостоприемство. Виждам, стремите се колкото може по-скоро да се избавите от грижите на моите сестри и главно — от моето милосърдие. (Прекрасно разбирам разликата и не се обиждам — вие сте права.) Искате да бъдете независима, нали?

— Да, вече споменах за това. Посочете ми работа или място, където да потърся работа; това е всичко, за което ви моля сега. След това мога да ви напусна, ако ще да отида дори в най-бедната хижа, но дотогава ми позволете да остана тук: страхувам се да не изпитам отново ужасите на безприютното скитничество.

— Разбира се, че ще останете тук — рече Даяна, като сложи бялата си ръка на главата ми.

— Ще останете — повтори Мери с непресторена искреност, която, изглежда, й бе присъща.

— Виждате, че грижите, които моите сестри полагат за вас, им доставят удоволствие — каза мистър Сейнт Джон, — както би им доставило удоволствие да спасят и се грижат за някоя полузамръзнала птичка, изхвърлена на нашия прозорец от зимния вятър. А аз съм по-склонен да ви помогна да се наредите и ще се помъча да направя това; но трябва да имате предвид, че възможност! те ми са много ограничени. Аз съм само един селски пастор в бедна енория; помощта ми ще бъде много скромна. И ако вие сте склонна да презрете ежедневния трудов живот, потърсете си по-съществена помощ от тази, която мога да ви предложа.

— Тя вече каза, че е съгласна да върши всякакъв честен труд, който е по силите й — отвърна вместо мен Даяна, — и ти знаеш, Сейнт Джон, че тя няма на кого да разчита; волю-неволю ще трябва да има работа с такъв свадлив човек като тебе.

— Готова съм да бъда шивачка, прислужница или болногледачка, ако не намеря нищо по-добро — отвърнах аз.

— Хубаво — каза студено мистър Джон. — Щом вашите намерения са такива, обещавам да ви помогна; ще направя това, когато мога и както мога.

При тези думи той взе книгата, която четеше преди чая. Скоро аз напуснах всекидневната; толкова дълго говорих и седях там, че бях съвсем изчерпала силите си.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Колкото повече опознавах обитателите на Муърхаус, толкова повече симпатиите ми към тях нарастваха. За няколко дни здравето ми толкова се подобри, че вече можех да прекарвам на крак по цял ден и даже малко да се разхождам навън. Можех да участвувам във всички занимания на Даяна и Мери, да беседвам с тях, колкото искат, и да им помагам, когато те ми позволяваха това. В общуването ми с тях имаше някаква живителна за мен радост, каквато изпитвах за пръв път — радост, предизвикана от пълното сходство на нашите вкусове, разбирания и принципи.

Харесваха ми книгите, които харесваха и на тях, възхищавах се от онова, което им доставяше радост, благоговеех пред онова, което те одобряваха. Те обичаха уединения си дом. В тази малка, сива, стара постройка с нисък покрив, прозорци с решетки, олющени стени, в алеята със стари ели, израсли наклонени под напора на ветровете, в градината, сенчеста от тисовете и самодивските чемшири, където цъфтяха само най-непретенциозните цветя, аз също намирах завладяваща и постоянна прелест. Сестрите обичаха пурпурната пустош около къщата и дълбоката долина, към която водеше от пътната врата камениста пътека — тя отначало лъкатушеше сред обрасли с папрат ридове, а после сред пустинните, граничещи с обраслите с пирен полянки, където пасяха стада планински овци и агнета с мъхнати муцунки; повтарям, те обичаха този пейзаж, бяха дълбоко привързани към него. Разбирах тези чувства и ги споделях искрено и горещо. Чувствувах цялото очарование на околната местност, светостта на нейната самота. Погледът ми се наслаждаваше на очертанията на възвишенията и падините, на дивата окраска, която им придаваха мъхът и цветовете на пирена, осеяният с цветя торф, яркозелените папрати и гранитните скали. Всичко това беше за мен, както за тях, чист и сладостен извор на наслада. Силните бури и лекият ветрец, мрачният и слънчевият ден, сутрешната и вечерната заря, лунната и облачната нощ — всичко това представляваше за мен същата прелест, както и за тях, и действуваше на душата ми също тъй омайващо.

И в къщи между нас цареше същото съгласие. Двете момичета се оказаха по-образовани и начетени от мен; но и аз упорито се стремях да встъпя в пътя на познанието, по който те бяха минали преди мен. Жадно поглъщах книгите, които те ми даваха, и изпитвах голяма радост, когато вечер разменяхме мисли върху прочетеното през деня. Нашите мисли съвпадаха, нашите мнения се покриваха; с една дума, ние си допадахме чудесно.

В нашето трио първенствуваща и ръководеща роля имаше Даяна. Физически тя далеч ме превъзхождаше във всичко: беше хубава, енергична, у нея се чувствуваше такова изобилие на жизнена