Джейн Еър. Брулени хълмове

глава.

— Трябваше да чакате, докато ви позволя да слезете долу — каза тя. — Вие още сте много бледа и слаба. Бедно дете! Бедно момиче!

Гласът на Даяна звучеше за мен като гукане на гълъб. Погледа й аз посрещнах с радост. Лицето й ми се струваше прелестно. Лицето на Мери беше също тъй одухотворено, чертите му също тъй привлекателна; но тя беше по-затворена и се държеше въпреки нежността си малко отчуждено. В погледа и в думите на Даяна имаше известна властност; по всичко личеше, че е волева натура. Винаги ми правеше удоволствие да отстъпвам пред властността — ако тя е разумна — и да се подчинявам на твърдата воля, когато съвестта и собственото ми достойнство позволяват това.

— А какво вършите тук? — продължи тя. — Тук не ви е мястото. Ние с Мери седим понякога Е кухнята, защото, когато сме у дома, искаме да се ползуваме с пълна свобода и дори си позволяваме някои волности, но вие сте наша гостенка и вашето място е във всекидневната.

— И тук ми е добре.

— Тук шета Хана и ще ви изцапа с брашно.

— А при това в кухнята е много топло за вас — добави Мери.

— Разбира се — додаде сестра й. — Да вървим, трябва да се подчините! — И без да пуска ръката ми, тя ме накара да стана и ме поведе в съседната стая.

— Постойте тук — рече Даяна, като ме настани на един диван, — докато свалим палтата си и приготвим чая. Това е друга привилегия, от която се ползуваме в нашата самотна къщурка сред пустошта; ние сами си прислужваме, когато пожелаем или когато Хана е заета — когато пече, вари пиво, пере или глади.

Тя затвори вратата и ме остави сама с мистър Сейнт Джон, седнал срещу мен с една книга или вестник в ръка. Отначало огледах всекидневната, после мистър Сейнт Джон.

Всекидневната беше сравнително малка стая, много скромно наредена, но уютна благодарение на чистотата и спретнатостта й. Старомодните кресла блестяха, а ореховата маса светеше като огледало. Няколко избелели фотографии на живели отдавна мъже и жени украсяваха облепените с тапети стени; в шкафовете със стъклени врати се виждаха книги и стар порцеланов сервиз. В стаята нямаше нито едно излишно украшение, нито една съвременна мебел освен две кутии за ръкоделни принадлежности и до стената едно дамско бюро от палисандър; всичко, включително килимът и завеските, изглеждаше много старо, но добре запазено.

Мистър Сейнт Джон, седнал също тъй неподвижно, както хората на избелелите портрети, забил поглед в страницата, която четеше, и стиснал безмълвно устни, беше много удобен за наблюдение. Една статуя едва ли би била по-удобна за тази цел. Беше млад, вероятно между двадесет и осем и тридесетгодишен, висок, строен; лицето му привличаше погледа: то имаше много правилни, като на древен грък черти, съвсем правилен, класически нос, уста и брадичка на атинянин. Рядко ще срещнеш лице на англичанин толкова близко до античните образци. Не беше чудно, че му правеше впечатление неправилността на моите черти, щом неговите бяха толкова хармонични. Очите му бяха големи, с кафяви ресници; над високото чело, бяло като слонова кост, небрежно се виеха руси коси.

Пленителен образ, нали, читателю? Обаче този оригинал едва ли създаваше впечатление за мека, отстъпчива, чувствителна и дори кротка натура. Въпреки неговото спокойствие нещо в ноздрите, устните и челото му говореше според мен за буен, твърд и дори необуздан характер. Той не каза нито дума и даже не ме погледна нито веднъж, докато не се върнаха сестрите му. Даяна, заета с приготвянето на чая, постоянно влизаше и излизаше от стаята и ми донесе един малък, току-що опечен сладкиш.

— Изяжте го още сега — каза тя, — вие навярно сте гладна. Хана казва, че след закуска не ви е давала нищо освен каша.

Аз не отказах, тъй като имах силен апетит.

Междувременно мистър Ривърс затвори книгата, приближи се до масата и като седна, устреми към мен чудно хубавите си сини очи. Сега погледът му изразяваше безцеремонна прямота и изпитателна, упорита настойчивост, които показваха, че досега нарочно, а не от стеснителност е избягвал да ме гледа.

— Вие сте много гладна, нали? — попита той.

— Да, сър.

Винаги ми е било присъщо да отвръщам кратко на кратките въпроси и прямо на прямите.

— Добре, че леката температура през последните три дни убиваше апетита ви; би било опасно изведнъж да заситите глада си. Сега вече можете да се храните, но все още с мярка.

— Надявам се, че няма дълго да се храня за ваша сметка, сър — гласеше силно смутеният ми, невежлив отговор.

— Не — рече Сейнт Джон студено. — Веднага щом ми съобщите къде живеят вашите близки, ще им пишем и вие ще се върнете в къщи.

— Трябва да ви кажа прямо, че това е вън от кръга на моите възможности; аз нямам нито дом, нито близки.

И тримата ме погледнаха, но без сянка на недоверие. Не чувствувах подозрителност в погледите им; по-скоро това бе любопитство. Имам пред вид преди всичко младите момичета. Очите на Сейнт Джон, макар много ясни в буквалния смисъл на думата, бяха доста непроницаеми, казано фигуративно. Изглежда, той ГР използуваше като средство за проникване в мислите на другите хора, а не за да разкрива собствените си мисли; това съчетание на проницателност и прикритост би могло по-скоро да те смути, отколкото да те предразположи.

— Искате да кажете, че не сте свързана абсолютно с никого, така ли? — попита той.

— Да. Никакви връзки не ме свързват с хората; нямам никакво право да чукам на вратата на която и да било къща в Англия..

— Много странно положение за вашата възраст! — В този момент аз видях, че погледът му е устремен към ръцете ми, които бях сложила на масата. Недоумявах защо са възбудили интереса му, но думите му скоро ми разкриха това.

— Омъжена ли сте? Даяна се разсмя.

— Та Джейн няма повече от седемнадесет-осемнадесет години, Сейнт Джон — каза тя.

— Скоро ще навърша деветнадесет, но не съм омъжена. Не.

Почувствувах, че лицето ми пламва, тъй като разговорът на тази тема предизвика у мен горчиви и вълнуващи спомени. И тримата забелязаха смущението и вълнението ми. Даяна и Мери ме пощадиха и престанаха да гледат почервенялото ми лице, но техният по-студен и по-суров брат продължаваше да ме гледа, докато не се разплаках.

— Къде сте живели напоследък? — попита той тогава.

— Защо я разпитваш толкова много, Сейнт Джон? — прошепна Мери.

Но той, навел се над масата, ми хвърли втори настойчив и проницателен поглед, който искаше отговор.

— Не мога да спомена името на мястото и лицето, в чийто дом съм живяла; това е моя тайна — кротко отговорих аз.

— И тази тайна вие според мен имате право да не разкривате нито на Сейнт Джон, нито на когото и да е другиго, който почне да ви разпитва — забеляза Даяна.

— Но ако не зная нищо нито за вас, нито за вашето минало, съвсем не бих могъл да ви помогна — каза брат й. — А нали се нуждаете от помощ.

— Аз се нуждая от нея и я търся. Трябва ми, сър, някой истински човеколюбец, който да ми помогне да получа работа по силите ми; нужна ми е заплата, която би могла да ми осигури поне най- необходимото.

— Не зная дали съм истински човеколюбец, обаче съм готов да ви помогна, колкото мога, щом имате такива честни намерения. Затова преди всичко ми кажете с какво сте се занимавали напоследък и какво можете да вършите.

Вече бях изпила чая си. Той доста ме подкрепи, както виното би подкрепило някой великан; чаят даде нова сила на отслабналите ми нерви, тъй че имах възможност твърдо да отговарям на проницателния млад съдник.

— Мистър Ривърс! — казах аз, обръщайки се към него и гледайки го по същия начин, както той гледаше мен: открито и без всякаква стеснителност. — Вие и вашите сестри ми направихте голяма услуга — най-