Почнах да ям онова, което ми предлагаха: отначало едва-едва, сетне с настървение.
— Не бива да яде много изведнъж, спрете я — каза братът; — засега стига толкова. — И той бутна настрана чашата с млякото и чинията с хляба
— Нека похапне още малко, Сейнт Джон — виж как жадно гледат очите й!
— Сега не трябва да яде повече, сестро. Да видим дали ще може да говори. Попитай я как се казва.
Почувствувах, че мога да говоря, и отвърнах.
— Казвам се Джейн Елиът. — Исках да запазя тайната си и предварително бях решила да се назова с измислено име.
— А къде живеете? Къде живеят близките ви?
Аз мълчех.
— Да повикаме ли някой от вашите близки?
Поклатих отрицателно глава.
— Какво можете да ни кажете за себе си?
Сега, когато най-после бях престъпила прага на този дом и се бях озовала пред неговите стопани, вече не се чувствувах изгнаница, скитница и отритната от всички в света. Реших да хвърля маската си на просякиня и възприема обичайните си привички. Достойнството ми се възвърна; когато мистър Сейнт Джон ме помоли да разкажа нещо за себе си — което просто нямах сили да сторя, — рекох след кратка пауза:
— Сър, тази вечер не ще мога да ви кажа никакви подробности.
— Но в такъв случай какво искате от мен? — попита той.
— Нищо — отговорих аз; силите ми стигаха само за най-кратки отговори.
Тук в разговора се намеси Даяна.
— Нима искате да кажете — рече тя, — че сме ви оказали необходимата помощ и сега можем да ви пуснем да се скитате пак из пущинаците, нощем, на дъжда?
Погледнах Даяна. В забележителните й черти вътрешната сила се съчетаваше с доброта. Почувствувах внезапен прилив на смелост. Отговаряйки с усмивка на състрадателния й поглед, аз казах:
— На вас мога да се доверя. Зная, че дори да бях бездомно, скитащо се куче, вие пак не бихте ме изгонили от дома си в такава нощ; а щом е така, от нищо не се боя. Постъпете с мен, както искате, но не ме карайте да говоря повече за себе си — едва дишам, гърлото ми се свива, като говоря.
И тримата ме гледаха учудено, и тримата мълчаха.
— Хана — каза най-после мистър Сейнт Джон, — нека тя засега поседи тук; не я питайте за нищо, след десет минути й дайте останалото мляко и хляба. Мери и Даяна, да отидем в гостната да поговорим за това.
Те излязоха. Скоро едно от момичетата се върна, не мога да кажа кое от двете. Докато седях край живителния огън, ме бе обзел сладостен унес. Момичето даде полугласно някакви нареждания на Хана. След малко с помощта на прислужницата аз се изкачих по едни стълби, свалиха мокрите, ми дрехи и след малко вече лежах в топла, суха постеля. Почувствувала при адската си умора горещ изблик на признателност, аз поблагодарих на бога и заспах.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
От следващите три дни и три нощи нямам почти никакви впечатления. Спомням си само някои усещания, които изпитах тогава, но не може и дума да става за каквито и да било мисли или дейност. Знаех, че се намирам в една малка стая, на едно тясно легло. Сякаш се бях сраснала с това легло. Лежах неподвижно като труп и ако ме вдигнеха оттам, би значело едва ли не да ме убият.
Не усещах как тече времето — как утрото се сменя с деня, а денят с вечер. Ако някой влезеше или излезеше от стаята, аз го забелязвах: дори знаех кой е той, разбирах всичко, което се говореше, ако говорещият стоеше до мен, но не можех да отговарям: невъзможно ми бе да раздвижа устните или тялото си. Най-често ме навестяваше Хана. Идването й ме смущаваше. Имах чувството, че присъствието ми в къщата я дразни, че тя не разбира нито мен, нито обстоятелствата, които ме бяха принудили да стигна до това положение, че тя е с предубеждение към мен. Два-три пъти на ден в стаята ми се появяваха Даяна и Мери. Застанали до леглото ми, те шепнешком си говореха:
— Колко добре постъпихме, като я приютихме!
— Да, иначе щяхме да я намерим на сутринта мъртва до вратата. Бих искала да зная какво е претеглила в живота си.
— Бедната! Изглежда, е понесла немалко тегла. Клета, измъчена, бледа скитница!
— Като съдя по думите й, тя не е проста — говори литературно, а роклята й, макар кална и мокра, е почти нова и добре ушита.
— Лицето й е странно: слабо и мрачно, но все пак ми харесва и ми се струва, че когато е била здрава и бодра, то е било сигурно приятно.
Нито веднъж не чух една-единствена дума на съжаление за оказаното ми гостоприемство, не забелязах нито подозрителност, нито антипатия. Това ме успокояваше.
Мистър Сейнт Джон се отби при мен само веднъж; като ме погледна, той каза, че състоянието ми е болезнена реакция след дълга и непосилна умора. Нямало нужда да викат лекар: природата прекрасно щяла да се справи сама. Всеки мой нерв бил много напрегнат и целият ми организъм трябвало известно време да се намира в дълбок покой. Нямало никаква болест. Оздравяването, започнало веднъж, щяло да протече достатъчно бързо. Това свое мнение той изрече в стегнати фрази, със спокоен, тих глас; след пауза той добави с тон на човек, несвикнал с обширни излияния:
— Много необикновено лице, в него безспорно няма никакви признаци на вулгарност или порочност.
— Разбира се, няма — отвърна Даяна. — Право да си кажа, Сейнт Джон, аз дори изпитвам някакво топло чувство към бедната девойка. Бих желала да й оказваме и за в бъдеще нашето покровителство.
— Едва ли ще е възможно — последва отговорът. — Вероятно ще се окаже, че тази млада девойка е в конфликт с близките си и затова неразумно ги е напуснала. Може би ще успеем да я върнем в семейството й, ако не упорствува, но забелязвам на лицето й чертите на твърд характер и това ме кара да се съмнявам дали ще можем лесно да я убедим. — Няколко минути той ме разглежда, после добави: — Изглежда умна, но никак не е хубава.
— Тя е толкова болна, Сейнт Джон.
— Болна или здрава, винаги ще изглежда така. Чертите й са напълно лишени от изяществото и хармонията, присъщи на хубавиците.
На третия ден се почувствувах по-добре; на четвъртия вече можех да говоря, да се движа, да се привдигам в леглото си, да се обръщам. Хана — изглежда, беше време за обед — ми донесе каша и препечен хляб. Аз ядох с наслада; храната ми хареса — нямаше онзи неприятен вкус, който усещах до този момент в устата си, когато ядях. След като Хана си отиде, почувствувах, че силите ми се възвръщат, сякаш се събуждах за нов живот. Бездействието ме гнетеше; искаше ми се да стана. Но какво можех да облека? Само мократа, окаляна рокля, с която бях спала на земята и падала в блатото. Беше ме срам да се покажа пред благодетелите си в такъв вид. Но бях избавена от това унижение.
На стола до леглото ми бяха сложени всичките ми неща, чисти и сухи. Черната ми копринена рокля висеше на стената. По нея вече нямаше кал, тя беше грижливо изгладена и имаше съвсем приличен вид. Дори обувките ми бяха почистени и чорапите ми в ред. Намерих и всичко необходимо за миене, а освен това гребен и четка, за да се среша. След непосилни опити, като си почивах всеки пет минути, аз най-сетне се облякох. Роклята ми стоеше като на закачалка, тъй като бях много отслабнала, но се загърнах с шала си и в предишния си спретнат и приличен вид — не бе останало нито петно, нито следа от безпорядъка, който толкова мразех и който, както ми се струваше, ме унижаваше, — държейки се за перилата, слязох едва-едва по каменните стълби и като минах по ниския тесен коридор, най-сетне се добрах до кухнята.
Тя беше изпълнена с миризмата на току-що опечен хляб и топъл, живителен огън. Хана печеше хляб. Както е известно, предразсъдъците се изкореняват най-трудно от сърцето, чиято почва никога не е била засявана със семената на образованието; те растат там упорито, здраво, като плевели сред камънаци.
