това празно кресло, отдръпнато в ъгъла.
Тя избърса очите си с престилката; лицата на момичетата, и без това сериозни, станаха печални.
— Но той е на по-добро място — продължи Хана. — Не бива да жалим, че не е вече сред нас. Бихме могли да пожелаем на всекиго такава спокойна смърт.
— Казвате, че той не ни споменал, така ли? — попита едно от момичетата.
— Не можа, гълъбчета; баща ви си отиде завчас. Преди да умре, беше му призляло, но това не бе нещо сериозно и когато мистър Сейнт Джон го попита да съобщи ли на някоя от вас да дойде, той просто се разсмя. На другия ден — беше точно преди две седмици, — като стана сутринта, баща ви почувствува слаба тежест в главата, легна да си поспи и вече не се събуди; бе съвсем изстинал, когато брат ви влезе при него в стаята. Ех, дечица, няма да има друг като него, защото и вие, и мистър Сейнт Джон сте съвсем други от онези, които си отидоха. Наистина вие тримата приличате много на майка ви; тя бе също тъй учена. Ти просто си одрала кожата й, Мери, а Даяна прилича повече да баща си.
Според мен момичетата толкова си приличаха, че не можех да разбера каква разлика намира между тях старата прислужница (предположих, че възрастната жена е прислужница). И двете бяха със светла кожа, слабички, с изразителни, одухотворени лица. Наистина косите на едната изглеждаха малко по-тъмни от косите на другата и бяха сресани по различен начин: светлокестенявите коси на Мери бяха разделени на път и гладко сресани, а по-тъмните коси на Даяна се виеха на гъсти къдрици по шията й.
Часовникът удари десет.
— Вие вече сигурно изгладняхте? — забеляза Хана. — А и мистър Сейнт Джон няма да има нищо против да си похапне, когато се прибере.
И тя се зае да приготви вечерята. Двете момичета станаха; очевидно те се готвеха да минат в гостната. До този миг аз ги разглеждах с такова внимание, тяхната външност и техният разговор предизвикаха у мен такъв жив интерес, че почти забравих бедственото си положение; сега отново го осъзнах и поради големия контраст то ми се видя още по-отчаяно и по-безнадеждно. Стори ми се съвършено немислимо да събудя у обитателите на тази къща съчувствие към себе си, да ги накарам да повярват в необходимостта да ми помогнат и да облекчат страданията ми, да ги склоня да дадат подслон на една бездомна скитница. Като напипах вратата и почуках плахо, аз почувствувах, че надеждата ми е почти химера. Отвори ми Хана.
— Какво искате? — попита тя учудено, оглеждайки ме на светлината на свещта, която държеше в ръка.
— Мога ли да поговоря с вашите господарки? — запитах аз.
— По-добре кажете какво да им предам. Откъде идвате?
— Не съм оттук.
— Какво търсите тук толкова късно?
— Пуснете ме да пренощувам в плевника или някъде другаде и ми дайте къшей хляб.
На лицето на Хана се появи изразът на недоверие, от който така се страхувах.
— Парче хляб ще ви дам — каза тя, като помълча. — Но не можем да пуснем една скитница да нощува у нас. Де се е чуло такова нещо?
— Позволете ми да поговоря с вашите господарки.
— Не, в никакъв случай. Какво могат да направят те за вас? А и не бива да се скитате по това време, не ви прилича.
— Но къде да отида, щом ме пъдите? Какво да правя?
— О! Сигурна съм, че отлично знаете къде да отидете и какво да правите. Не бива да правите нищо лошо — ето какво. Вземете едно пени и се махайте…
— Едно йени няма да ме нахрани, а нямам сили да отида другаде. Не затваряйте вратата. О, не затваряйте, за бога!
— Ако не затворя, цялата кухня ще се напълни с вода…
— Кажете на младите дами… Искам да ги видя…
— За нищо на света! Вие, изглежда, не сте порядъчна жена — иначе нямаше да вдигате такъв шум. Махайте се!
— Но аз ще умра, ако ме изгоните.
— Как не! Страхувам се, че сте намислили нещо лошо и затова се въртите по никое време край хорските къщи. Ако сте цяла шайка обирници и се криете някъде наблизо, кажете на другите негодници, че не сме сами у дома си, имаме мъж, кучета и оръжие. — С тези думи честната и непреклонна прислужница тръшна вратата и я заключи отвътре с резето.
Това беше вече много. Прониза ме остра болка, изблик на отчаяние изпълни сърцето ми. Изтощена до крайност, без да мога да направя нито крачка повече, аз паднах на мокрите стълби пред вратата. Стенех, чупех ръце, ридаех от непоносима мъка. „О, призрак на смъртта! О, последен час, който се приближаваш към мен с целия си ужас! И ти самота — изгнание сред ближните ми!“ Не само искрата на надеждата, а и последната капка мъжество ме напуснаха за миг. Но скоро аз отново се опитах да се овладея.
— Остава ми само едно — да умра — казах аз, — но вярвам в бога. Ще се опитам смирено да приема волята му.
Тези думи произнесох не само мислено, а и гласно и като подтиснах всичките си страдания дълбоко в сърцето си, помъчих се да го принудя да млъкне.
— Всички хора трябва да умрат — произнесе нечий глас съвсем близо до мен, — но не всички са обречени на мъчителна и преждевременна кончина, каквато би ви постигнала, ако загинехте тук от изтощение.
— Кой говори? — попитах аз, изплашена от тези неочаквани думи, защото бях загубила всяка надежда за помощ. Край мен стоеше някаква фигура, но непрогледната нощ и отслабналото ми зрение не ми даваха възможност да я разгледам по-добре. Със силно, продължително чукане на вратата новодошлият извести за своето присъствие.
— Вие ли сте, мистър Сейнт Джон? — извика Хана.
— Да, да, отваряйте по-скоро.
— Ах, колко ли сте измокрен и изстинал в това проклето време! Влезте. Сестрите ви се безпокоят, тъдява се навъртат лоши хора. Тук идва една просякиня… Както виждам, тя още не си е отишла; ето, легнала е тук! Ставайте! Срамота е! Махайте се, казвам ви!
— По-тихо, Хана! Трябва да кажа две думи на тази жена. Вие сте изпълнили дълга си, като не сте я пуснали в къщи, сега ми дайте възможност да изпълня моя дълг и да я пусна. Аз стоях наблизо и чух и вас, и нея. Струва ми се, че това е необикновен случай и трябва поне да го разбера. Млада жено, станете и влезте с мен в дома ми.
Аз с мъка изпълних думите му. След миг стоях в безупречно чистата кухня, край огнището — трепереща, отмаляла, съзнавайки, че правя много странно, жалко и плачевно впечатление. Двете момичета, брат им — мистър Сейнт Джон — и старата прислужница втренчено ме гледаха.
— Сейнт Джон, коя е тя? — попита една от сестрите.
— Не зная; намерих я до вратата.
— Съвсем е пребледняла — каза Хана.
— Бяла е като платно, като смъртник — бе отговорът. — Ще падне, сложете я да седне!
И наистина, зави ми се свят и щях да падна, ако не ми бяха подали един стол. Все още не бях загубила съзнание, но в момента не можех да говоря.
— Може би глътка вода ще я поободри. Хана, донесете вода. Тя е крайно изтощена. Колко е слаба! И няма капка кръв на лицето си.
— Станала е на сянка!
— Болна ли е, или е гладувала?
— Предполагам, че е гладувала. Хана, мляко ли е това? Дайте ми го, дайте и парче хляб.
Даяна (познах я по дългите къдрици, които се изпречиха между мен и огъня, когато тя се наведе над мен) отчупи малко от хляба, потопи го в млякото и го поднесе до устните ми. Лицето й беше съвсем близо до моето; прочетох на него състрадание, а развълнуваното й дишане свидетелствуваше за съчувствието й към мен. В простите й думи прозвуча същото благодатно за мен чувство, когато тя ми рече:
— Опитайте се да ядете.
— Да, опитайте се — нежно повтори Мери; ръката й сне наквасената ми шапка и повдигна главата ми.
