— Кого имате предвид?
Тя отвърна със снизходителна усмивка на неговото невежество.
— Първия човек, стъпил на Луната. Този, който направи „една гигантска стъпка за човечеството“.
Очите на Бен засияха.
— Точно така! Искам да бъда първият човек, видял нещо дотогава непознато! По-вълнуващо нещо от това няма!
Тя си спомни за тайната гробница на анасазите, която бе открила. Спомни си как пулсът и се ускори и дъхът и секна, когато отмести последния камък, зад който се криеше тайното светилище на първосвещеника. Спомни си влажното ухание на древната погребална камера. За слънцето, което огряваше шията и. Тогава бе първата, която видя тайна, неразкрита в течение на столетия. Сега предстоеше да открие нещо, укривано в течение на хилядолетия. Какво ли щеше да намери? От вълнение започна да чува собственото си сърцебиене. Да, тя разбираше чудесно възбудата на Бен.
— Ще сгреша ли, ако кажа, че и вие се гласите да натрупате плячка? — попита той.
Тя се усмихна.
— Не. Никак. Надявам се, че ще ни остане време, за да разгледаме тези скални жилища. Готова съм дори да пропусна обяда, ако мога да ги видя още днес. — Отхапа голям залък от сандвича си и установи, че хлябът е влажен, а месото има вкус на гума. — Особено такъв обяд.
Бен се засмя — Военната кухня май много-много не ви допада?
Ашли стана.
— Ще отида да си взема малко пудинг и един сладкиш.
— Това не е честно, мамо! — извика Джейсън.
Джейсън забърса с пръст всички трошици от сладкиша, останали в чинийката му. След това облиза пръста си, наслаждавайки се на вкуса на шоколад.
— Мога ли да си взема още един сладкиш? — обърна се към майка си.
— Ти вече изяде два. Това е достатъчно. По-добре иди в тоалетната и се измий.
— Добре — отвърна Джейсън, промърмори нещо под носа си и стана от стола.
Бен се раздвижи.
— Искаш ли да поиграем малко билярд, след като се измиеш?
Лицето на Джейсън се оживи.
— Може ли, мамо?
— Може, но побързай, защото скоро ще тръгваме.
— След малко ще съм с теб, Бен — извика Джейсън и се затича от столовата в посока към тоалетната, разположена срещу нея. Там нямаше никого. Джейсън се вмъкна в средната клетка и започна да си разкопчава колана.
Докато се наместваше върху седалката, чу как вратата на тоалетната се отваря. Оттам нахлу шум, който секна веднага, след като вратата се затвори. Някой, подсвиркващ си тихо, се вмъкна в клетката отдясно на Джейсън. Без да престава да си подсвирква, остави раницата си на пода. Непосредствено до Джейсън.
Джейсън проследи с широко разтворени очи как ръка, обрасла с черни косми, присегна към раницата и я разкопча. Чу драскането на кибритена клечка. След малко усети миризмата на запалена цигара. Последва шум от разкопчаването на колан, като подсвиркването не секна. Когато свирукащият седна, неволно подритна раницата си и тя падна. От нея в клетката на Джейсън се изсипа малка купчинка кубчета от вещество, наподобяващо сив пластилин, обвити в целофан. От съседната клетка последва порой от ругатни на непознат език. Джейсън проследи с поглед как ръката се присегна към пода и изправи раницата. Сетне тя бръкна и в неговата клетка и прибра кубчетата. Той едва успя да си повдигне краката навреме. Последваха още ругатни. Джейсън забеляза и края на нечий нос, когато човекът се наведе, за да провери дали е събрал всичките кубчета.
Точно в този миг вратата на мъжката тоалетна отново се отвори. Новодошлият се насочи към писоарите. Джейсън чу дръпването на цип, а след малко и добре познатото шуртене. Човекът при писоарите въздъхна. Джейсън чу как съседът му по клетка си закопчава панталоните и после взима раницата си.
Съседът му излезе от клетката.
Човекът при писоарите се обади и Джейсън разпозна акцента на Бен.
— Халид, приятелю, тук не е разрешено да се пуши.
— Знам де, знам, но тези американци са измислили толкова много забрани. Откъде да знам с коя да се съобразявам и с коя не? Искаш ли цигара?
— Благодаря ти, но точно сега ще играя билярд. Вратата на мъжката тоалетна се отвори и Халид излезе.
Джейсън стъпи на пода и се изправи. Докато закопчаваше колана си, огледа клетката. Египтянинът бе пропуснал да прибере едно от кубчетата в целофан. Бе се изтъркаляло до другия край на клетката. Джейсън се присегна и го взе, чудейки се какво да го прави. На допир наподобяваше твърд пластилин. Знаеше, че е редно да го върне на Халид, но в такъв случай той щеше да разбере, че Джейсън го е подслушвал. Тъкмо започна да го пъха в джоба си, когато вратата на клетката рязко се отвори.
— Ето те и теб! — каза Бен. — Майка ти бе започнала, да се страхува дали не си паднал в чинията.
Джейсън се ухили и довърши пъхането на пластилина в джоба.
— Ти какво криеш, приятелю? Да не си успял да докопаш трети сладкиш? — попита го усмихнато Бен.
— А, не, няма нищо — отвърна Джейсън и се засмя.
— Чудесно. Хайде да поиграем малко билярд.
Блейкли се озова под силен вятър, когато пресичаше територията на базата. Кабинетът на командира и се намираше в другия и край, далеч от сметището. Ако Блейкли не се нуждаеше толкова много от това проклето оборудване, щеше да продължи направо към базата Алфа. За съжаление всичките молби и увещания на Роланд бяха пренебрегнати от заинатилия се командир. Без тези проклети схеми свързочното оборудване нямаше да проработи.
Изкачи се по стълбите пред сградата на щаба и един часовой провери документите му. Блейкли го изгледа мрачно, докато чакаше. Един червен вертолет на ВМС на САЩ премина наблизо, като опръска будката на часовоя с ледени парчета. Намръщеният часовой погледна Блейкли.
— Документите ви са наред, доктор Блейкли.
— Благодаря — отвърна Блейкли и влезе в сградата. Проклети правила. Закачи анорака си и тръгна по коридора. Кабинетът на командира се намираше в ъгловата стая на първи етаж. След малко Блейкли се озова при секретаря му, писар с очила с черна рамка и невоенна стойка.
— Трябва да разговарям с командира Сун — каза Блейкли още преди писарят да успее да си отвори устата.
— Имате ли уговорен час с него?
— Кажете му, че е дошъл доктор Блейкли. Той ще ме приеме.
— В момента е много зает.
Блейкли веднага разбираше кога го лъжат. Поклати глава.
— Предайте му, че съм тук.
— Само за момент — каза секретарят и натисна едно копче върху табло с жълти светлинки. Обърна се с гръб към Блейкли, когато говореше, но той успя да дочуе думите му.
— Извинете ме, сър, но тук е дошъл някой си доктор Блейкли и иска да разговаря с вас. Последва пауза, след което секретарят започна да говори още по-тихо — Опитах и това, сър, но той е много настойчив.
Последва още една пауза, при която лицето на секретаря почервеня. Никак не бе трудно да се разбере, че в момента му триеха сол на главата. Разговорът приключи с едно „Тъй вярно, сър“. Секретарят с капчици пот на челото се обърна отново към Блейкли.
— Благодаря ви за търпението, сър. Командирът веднага ще ви приеме.
На Блейкли му стана жал за писаря. Докато заобикаляше бюрото му, успя да го утеши.
— Не се тревожи, синко. Всички знаят, че Сун е задник.
— Пожелавам ви късмет — отвърна секретарят с измъчена усмивка.
Човек сам създава късмета си, помисли си Блейкли, когато отвори вратата, водеща към кабинета.
