Командир Сун се бе разположил зад огромно махагоново бюро, така силно лакирано, че изглеждаше мокро. Пред него имаше няколко разтворени папки. Той побутна една от тях с пръст към Блейкли с жест, издаващ погнуса.
— Прочетох молбата ти, Ендрю.
Блейкли никак не обичаше да се обръщат към него с малкото му име, особено пък самодоволни бюрократи като Сун. Не за пръв път си кръстосваха шпагите. В качеството на старши изследовател в Националната фондация за развитие на науката Блейкли неведнъж бе имал проблеми със Сун, старши офицер от ВМС. Нерядко между науката и военните възникваха конфликти особено когато ставаше дума за вещи, съхранявани в бедните складове на тази отдалечена база. Враждебността между двамата се засили, след като Блейкли откри диамантения идол. Все още си спомняше как Сун позеленя от яд, че се бе разминал с толкова много пари и слава. Оттогава сътрудничеството с военните в базата се превърна в нещо, наподобяващо изваждането на болен зъб.
— Струва ми се, че бях съвършено ясен — продължи Сун с презрителна усмивчица в краищата на устните. — Тези интегрални схеми са последните, които имаме на склад. Не мога да разреша ползването им, преди да е пристигнала новата партида.
— Говориш глупости и чудесно го знаеш. Тези схеми са ми необходими за ремонта на една жизненоважна свързочна система.
— Извадил си лош късмет. Не съм ти виновен аз, че твоите схеми са се скапали — каза Сун и повдигна рамене.
— Нямаше да се скапят, ако ми беше дал нови схеми, а не стари, които си свалил от бракувано оборудване — отвърна Блейкли и положи свитите си юмруци върху масата. — Тези нови схеми са ми необходими веднага. Няма да ти позволя да провалиш този екип.
— В такъв случай ще трябва да изчакаш следващата доставка. Ще пристигне след три седмици.
— И без това закъсняваме.
— Решението, което ти съобщих в качеството си на командир на базата, е окончателно — заяви Сун и се отпусна в креслото си.
На Блейкли му омръзна да си губи времето с това мръсно копеле. Изправи се и се присегна през бюрото. Сун веднага отскочи назад с шокирано лице. Блейкли потисна усмивката си. Копелето бе решило, че Блейкли ще го бие. Глупак! Блейкли придърпа телефона. Това, което му гласеше, беше много по-неприятно.
Без да обръща внимание на възраженията на Сун, набра един номер и съобщи парола. Сигналът премина през няколко телефонни оператора и накрая връзката бе установена. Като чу добре познатия му глас, Блейкли започна да докладва за проблема си.
— Сър, не мога да се разбера по един въпрос с командира на базата. — Настъпи кратка пауза. След това Блейкли продължи… — Точно така, сър! Той е тук.
С усмивка подаде слушалката на Сун.
— Началникът ти иска да говори с теб.
Блейкли проследи с поглед как лицето на командира първо побеля, а после стана яркочервено. Разбра, че отново става свидетел на триене на сол на главата.
— Да, да, разбрах — каза Сун с бодър глас. — Да, господин министре, незабавно! Разбрах указанията на президента.
Глава 6
Само още една минутка, и всичко ще приключи. Ашли, макар и да бе затегнала здраво колана си във вертолета на ВМС, бе стиснала силно релсата над главата си. След един внезапен рязък завой я стисна така, че кокалчетата на ръцете и побеляха. Зад очите и се появи признак на главоболие. Дано най-сетне приземят тази измишльотина, помисли си. Сякаш в отговор на желанието и, вертолетът рязко се насочи към повърхността.
Джейсън нададе лек вик, когато машината се устреми към заледената скална стена. Целият видим хоризонт бе запълнен от скатовете на Еребус. Стори и се, че преминава покрай безкрайна поредица от заснежени скали и черни скатове, издигащи се към небесата.
Ашли затвори очи. Усети, че стомахът и се придвижва към гърлото.
Джейсън я задърпа за ръкава.
— Мамо, трябва да видиш това!
— Не сега, миличък — отвърна тя и се освободи от ръцете му.
— Трябва да видиш дупката! Страхотна е!
Ашли изстена и отвори едно око. Светът се бе превърнал в наклонена чиния и базата при Еребус се разстла пред тях, докато кръжаха около нея. Районът бе обсипан с оранжеви палатки, наподобяващи циреи върху бяло тяло. От лагера с палатките започваше път от спечена кал, водещ към черно устие в скалистия скат на Еребус. Бе достатъчно голямо, за да може през него да премине двуетажен автобус. От отвора излизаше сняг, сякаш дишаше.
Вертолетът изправи курс и се спусна върху площадката за кацане. Наоколо се разлетяха лед и сняг.
Гласът на Блейкли успя да надвие шума на транспортния хеликоптер…
— Всичко е наред, приятели! Отвън ни очакват две моторни шейни, който ще ни отведат до отвора!
— Оттук нататък ще се движим само надолу — каза седналият срещу нея Бен и се ухили.
След като синът и си издейства място до прозореца в тясната кабина, Ашли се оказа притисната между Джейсън и Бен. Линда, необременена от син, се разположи на мястото до шофьора. Другите членове на експедицията ги последваха във втората шейна.
Пред тях се появи отворът на тунела. Първоначално бил естествена пукнатина дълбоко в хълбока на Еребус. С помощта на взривни вещества и минно оборудване пукнатината бе разширена и превърната в проход във вулканичната планина. Ашли затаи дъх, когато шейната навлезе в тунела, достатъчно широк, за да се движат едновременно по него два камиона. Съвсем нормално двупистово шосе, разположено дълбоко в сърцето на вулкана.
Стените на тунела, начупени и грапави в резултат на взривовете и прокопаването, бяха осветени от халогенови лампи, окачени на тавана. Шейната направи завой и дневната светлина изчезна. Оттук нататък пътят бе осветяван само от лампите. Шофьорът включи фаровете и те разкъсаха мрака пред тях.
Усещането бе, че се движат по равна повърхност. Ашли обаче бе предварително информирана, че се движат надолу. Когато стигнеха края на шесткилометровия тунел, щяха да са се спуснали на близо километър и половина.
Напредваха бавно. Макар и да се движеха с бързината на охлюв, поради неравния под шейната подскачаше и Ашли от време на време залиташе към Бен.
— Извинявай — каза му, като се отлепи от рамото му.
— Не се безпокой. На мен ми е приятно.
Тя го изгледа сърдито. Този човек нямаше ли да се вразуми?
— Имате ли нещо против да отворя мъничко прозореца си? — попита Линда, — Струва ми се, че е някак си… задушно.
Ашли присви вежди. Линда бе побледняла и устните и бяха сухи и напукани. Вероятно и на нея не и бе допаднал полетът с вертолет. Съчувстваше и, но студът навън бе убийствен.
— Не знам. Не бих искала Джейсън да настине. Може би…
— Малко чист въздух няма да ни навреди — каза Бен, и стисна Ашли за ръката, — Джейсън, имаш ли нещо против?
Ашли погледна ръката на Бен. Той продължаваше да я държи, сякаш така му бе по-лесно да общува с нея. Тя понечи да му каже нещо, но премълча.
Синът и с поглед, вперен в тунела, и отворена уста им махна с ръка.
— Не, нямам нищо против.
— Чудесно — отвърна Бен. — Линда, отваряй. Джейсън, завий се по-добре.
Линда отвърна с измъчена усмивка и се обърна. Свали стъклото с няколко сантиметра и в кабината нахлу леден вятър. Прилепи нос до отвора и пое дълбоко въздух. Очевидно почувства облекчение.
Бен пусна ръката на Ашли. Тя се зави по-плътно с анорака си и стегна качулката около лицето си. Реши
