да заговори Бен, но видя, че той не откъсва загрижен поглед от Линда.
Примирила се с положението, Ашли се отпусна и започна да следи с поглед лампите, преминаващи над главите им.
Алиса се спусна в хралупата на Белия заек.
Блейкли, седнал до шофьора, наблюдаваше мигачите на моторната шейна пред тях. Междувременно бе успял да огледа електрозахранващите и свързочните кабели, закрепени по стените. Всичко бе наред. Стига командирът на базата да не се опиташе в последния момент да саботира усилията му, всичко щеше да бъде както трябва.
Халид, заел задната седалка, се наклони към него.
— Колко още ни остава?
Блейкли се извърна, за да погледне геолога в лицето.
— След около десет минути ще достигнем асансьорите на шахтата. Ще бъдем в базата Алфа преди вечеря. Така че се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването.
Халид с кимване даде знак, че е разбрал. Блейкли забеляза, че египтянинът се завръща към предишното си занимание наблюдаването на кабелите и лампите. Очите му не изпускаха и най-малката подробност.
Блейкли се намести отново на седалката си. Разбираше напрегнатостта на геолога. Това чакане наистина лазеше по нервите.
Ашли раздвижи мускулите си, схванати от пътуването. Хвърли бегъл поглед върху втората моторна шейна, от която слизаха пътниците, и сетне се втренчи отново в масивния асансьор — клетка от стоманени пръти.
Джейсън оглеждаше огромните сандъци, изпълващи задната половина на пещерата. Приличаше на мишок, изучаващ разпилени детски играчки.
— Джейсън! Не се отдалечавай от мен, миличък!
Синът и махна с ръка, че я е чул.
Блейкли даде знак на Бен да му помогне и махна с ръка към асансьорите.
— Я ми помогнете да отворя тези врати.
Бен и майор Майкълсън разтвориха вратите и дадоха път на останалите. Джейсън влезе пръв в асансьора. Бен разроши косата му.
— Готов ли си за пътуването, приятелю?
Джейсън се усмихна, когато огледа големия колкото гараж асансьор, способен да побере две снежни шейни.
— Страхотен е!
Ашли огледа вътрешността на асансьора. Таванът и подът представляваха масивна валцована стомана, боядисана в червен цвят, но стените бяха направени от стоманени пръти с три сантиметра дебелина. Асансьорът приличаше на гигантска клетка за птици.
— Сега ще изминем разстояние, равняващо се на около двеста етажа — каза Блейкли, след като вратите се затвориха. — Прокопаването на шестстотинметровата шахта, свързваща тази площадка с пещерата долу, ни отне близо цели три години.
После натисна един лост и асансьорът започна да се спуска. Ашли усети добре познатото и залитане, когато асансьорът замърка.
Стисна Джейсън за ръката. Дали тази машина бе достатъчно надеждна? Сподели опасенията си с Блейкли.
— С този асансьор сме спускали и издигали тежки товари — усмихна се той. — Дори и няколко камиона. С групата ни няма да има проблем.
После почука с ръка металната стена на клетката. — Този асансьор поддържа живота на базата Алфа — продължи той. — Поддържан е като скъп швейцарски часовник и е охраняван като кралска корона.
Ашли забеляза, че Халид се усмихва. Очевидно женските и страхове му се струваха забавни. Още един мъжага, безстрашен до безразсъдство. Забеляза, че той внимателно оглеждаше клетката, сякаш я изучаваше.
Докато екипът продължаваше да се спуска, настъпи неловка тишина. Единственото осветление бе единична лампа на покрива на клетката. Имаха чувството, че висят свободно в пространството.
Ашли почувства потребност да наруши мълчанието и се обърна към Блейкли.
— Знаете ли, има нещо, което отдавна ме тревожи. Струва ми се, че тревожи и някои други сред нас.
— Да? — запита Блейкли замислено.
Бен се оттласка от стената, на която се бе облегнал. Останалите също впериха любопитни погледи в Ашли и Блейкли.
— Нека бъдем искрени. — каза тя. — За какво сме дошли на този континент? За да го изследваме или за да го озлочестим?
Блейкли присви удивено вежди.
— Всички знаем, че науката не е чак толкоз рентабилна. — Ашли махна с ръка в посока към стените на асансьора. — Тук залогът е много по-голям от едно обикновено археологическо проучване.
— Права сте — каза Блейкли, като свали очилата си и разтри основата на носа си. — Позволете ми обаче да ви уверя, че аз съм преди всичко учен. За мен тази мисия винаги е била и продължава да е научна мисия. Това е и една от причините да определя именно вас за ръководител на този екип, професор Картър. Искам тази мисия да си остане научно начинание. Не живеем обаче във вакуум. Не крия, че мисията същевременно има и някои важни икономически и политически аспекти. Моля ви да не бъдете прибързана в съжденията си. Така успяваме да плащаме сметките. Сдобихме се и с необходимото оборудване. И успяхме да комплектуваме първокласен екип — завърши Блейкли, като обгърна с поглед нея и останалите.
— И все пак какво ще трябва да дадем в замяна? — попита Ашли. — Ако всичко приключи с един разяден от мини и взривове континент, цената ще е прекалено голяма. В края на краищата аз бих могла да живея и без да науча тайната на скалните жилища.
— Наистина ли мислите така, професор Картър? — отвърна Блейкли с тъжен поглед.
Тя понечи да отговори утвърдително, но така и не намери сили да изрече една лъжа. Бе помолила Блейкли да бъде искрен с нея. Можеше ли да не му отвърне със същото? Спомни си за диамантената фигурка, сияеща на слабите лъчи на залязващото слънце. Дявол да го вземе.
— Пристигаме — каза той, след като кимна в посока към пода.
Точно, в този момент силен полъх отметна качулката й. Горещ вятър! Пространството около тях бе внезапно окъпано от светлина. Асансьорът току-що бе достигнал пещерата.
Таванът и, осветен отдолу, бе изпълнен с гигантски сталактити, същински планини, обърнати наопаки. Някои от тях достигаха пода на пещерата и образуваха гигантски стълбове. Естествени колонади. Асансьорът се спускаше зад стълб, два пъти по-широк от отвора на шахтата. Ашли забеляза, че някой вече бе успял да го ошари. Върху стълба бе изобразена стрелка, насочена надолу, придружена от текст „До пъкъла — 2 км.“ Бен се намръщи.
— Пещерата е осквернена — каза. — Това говори не само за лош вкус. Сред пещерняците се смята, че носи нещастие.
— Това нещо да се почисти още днес — каза навъсено Блейкли на помощника си Роланд.
Ашли разтърси глава. От края на носа и полетяха капчици. Изтри веждите си. Бяха влажни. Влажността навярно достигаше сто процента. Въздухът обаче бе невероятен! Тя си пое дълбоко дъх. Бе изключително чист.
Протегна глава встрани, но гледката бе закрита от огромния стълб. Жалко. Много и се искаше поне да зърне скалните жилища.
— Мамо, виж! — Джейсън посочи дъното на пещерата.
Като въздъхна отчаяно, тя застана на пръсти и подпря чело на студената решетка. Подът на пещерата бе изпъстрен със сгради и палатки, осветени от прожектори и лампи. Една дълбока цепнатина, подобна на черна рана, разделяше лагера на две. Над нея бе прокаран ярко осветен мост. Бяха достигнали местоназначението си.
