Извади от джоба кутия „Уинстън“ и взе оттам нова цигара. Пъхна я в устата си, прибра кутията в джоба и измъкна от него червена запалка „Бик“. С крайчеца на окото си проследи часовоя. Той бе съсредоточил вниманието си върху пламъка.
Халид загаси запалката и я пусна в страничния си джоб, до ножа.
— Искаш ли цигара? — обърна се към часовоя.
Часовоят повдигна рамене.
— Ами да, благодаря — каза след малко. Напусна поста си и се отправи към мястото, където бе застанал Халид, до ръба на бездната, Халид измъкна отново пакета с цигари и го разтърси така, че да се подадат повече.
— Вземи си няколко.
Часовоят пъхна една цигара в устата си и прибра друга в джоба на униформата си.
— Имаш ли огънче?
— Естествено — отвърна Халид и бръкна в джоба си. Стисна дръжката с ръка и се изкашля шумно, за да заглуши прищракването на копчето на предпазителя. — Дъното на тази пропаст било ли е обследвано?
— Не — отвърна часовоят, като премести поглед към черната цепнатина. — Много е дълбока.
— Чудесно — отвърна Халид. След това с рязко движение измъкна ножа и го заби дълбоко в гърлото на разсеяния морски пехотинец. Постара се да пререже ларинкса, за да не се чуе никакъв шум. Така и стана. Нямаше писък. Чу се само бълбукане.
Като отстъпи крачка, за да избегне струята от артериална кръв, Халид блъсна часовоя в бездната. Часовоят за миг се опита да се задържи на крака. Очите му бяха широко разтворени от ужас и гърдите му бяха покрити с кръв. Сетне политна в мрака.
Халид се вслуша. След като изминаха доста секунди, чу се тъп удар.
Доволен от стореното, прекоси моста и отново се скри в сенките. Сега вече трябваше да се движи не само безшумно, но и бързо. Насочи се направо към асансьора, като избягваше осветените места. За негово щастие те бяха малко на брой и отдалечени едно от друго.
След четири минути бе вече при асансьора. Районът бе добре осветен, но неохраняван. Нямаше никого. Военните, разположили се в края на света, бяха прекалено спокойни относно собствената си безопасност.
След няколкоминутни наблюдения Халид се приведе и се устреми към голямата метална кутия, където се намираше двигателният комплекс на асансьора. Измъкна от вътрешния джоб на якето си кубче с пластичен взрив и го прикрепи към една зле осветена част от механизма. За миг се поколеба. Тук не биваше да се работи небрежно. Извади още едно кубче и го прикрепи до първото. Така бе по-добре. Това бе повече от достатъчно, за да се образува кратер на мястото, където сега бяха двигателите. Грижливо свърза бомбата с кабел, така че да може да я възпламени с подходящ сигнал на дистанционното си управление. Огледа резултата от работата си и на тънките му устни се появи усмивка.
Това бе застраховка. Когато настъпеше подходящият момент, щеше да избяга, без никой да може да го последва.
Направи още един оглед и изчезна в мрака.
Глава 8
Седем часът сутринта? На нея и се струваше, че е все още полунощ. Ашли поклати глава и се втренчи през предното стъкло на електрокара. Поради затвореното пространство и опасността от пренасищане на пещерите с въглероден окис двигателите с вътрешно горене бяха забранени. Изключение бе направено единствено за няколко моторни лодки.
Електрокарите, подобни на колички за голф и кръстени „мулета“ от войниците, бяха единственото истинско превозно средство, използвано за придвижване в пещерата Алфа.
Ашли забърса с ръка запотеното стъкло на мулето. Мракът се нарушаваше единствено от светлината на предните фарове. До нея бе седнал доктор Симски, млад и луничав мъж, току-що сдобил се с научната си степен, и стискаше здраво с две ръце кормилото.
Откъм задната седалка хърканията на Бен, наподобяващи изстрели с двуцевки, заглушаваха тихото бръмчене на електрическия двигател. Тя се извърна и го погледна. Как можеше човек да спи в такава обстановка? Вече пътуваха цял час по неравен път. След едно по-яко подскачане на мулето тя зае предишната си поза.
— Трудно ми е да повярвам, че седя до известната професор Картър — каза доктор Симски. — Четох вашите материали за проучванията в Гила. Бяха удивителни. А сега ето ви тук, при нас.
— Благодаря — отвърна Ашли. Младият учен и се стори прекалено ентусиазиран. Сутрешното кафе все още не и бе подействало, а от мириса на озон, разнасящ се откъм батериите на мулето и се гадеше.
— Жалко, че не бяхте с нас още от самото начало. Боя се, че тук вече не е останало нищо за изследване. Успяхме да изследваме, да огледаме и да опишем всеки квадратен сантиметър. Всичко се съдържа в материалите, които ви изпратих снощи.
Тя разтри зачервените си очи. Бе чела тези материали до четири часа сутринта. След два часа сън само няма как да се събудиш с удоволствие.
— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте изпратили тези материали по-рано по факс. Добре е да бях успяла да се запозная с тях много по-внимателно, преди да видя тази находка.
— Права сте, но всичко това се смята за поверително. Бе ни наредено да не го обнародваме преди вашето пристигане.
— Пуста тайнственост! — промърмори тя, докато наблюдаваше как мулето пълзи из сенките.
— Ще ви покажа основните райони веднага щом пристигнем. Като гид, ако нямате нищо против.
Майната ти, помисли си тя.
— Сигурна съм, доктор Симски, че вашият екип е работил най-старателно. Вих предпочела обаче да изследвам обекта сама. За да усетя мястото, ако щете. Изучаването на един археологически обект предполага нещо повече от описване и документиране.
— Какво искате да кажете?
Тя си пое дълбоко дъх. Как да се изрази това с думи? Колкото повече работиш на едни разкопки, толкова повече усещаш тяхната индивидуалност. Или характер, ако щеш. Разкопките в Гила бе почувствала по един начин, а разкопките в Чако, по друг. Именно това „усещане“ и помагаше да разбере в дълбочина някогашните обитатели на селищата и техните обичаи.
— Не ми обръщайте внимание. Просто имам този навик.
— Както желаете. — Той повдигна рамене. — Ще ви оставя да оглеждате сама. Исках да проверя повторно някои обекти.
Тя кимна с разбиране. Чудесно. Бе започнал да и лази по нервите.
Отпусна се отново на седалката и позволи на пътя да я приспи. Тъкмо бе притворила повторно очи, когато доктор Симски с рязко движение закова мулето.
— Пристигнахме — каза той.
Тя се огледа. Отвъд светлините на фаровете цареше пълен мрак.
— Къде е? — попита Ашли.
— Първо трябва да включа генератора — обясни докторът и отвори вратата. Вътрешното осветление на електрокара се включи. Бен се събуди с недоволно ръмжене.
— Пристигнахме ли? — попита с дрезгав глас и прокара ръка през косите си.
— Да — отвърна тя, като се опита да вложи в гласа си колкото се може повече презрение. Ако искаш, сега можеш да си доспиш.
— И да изтърва гледката? И дума да не става.
Тя проследи с поглед как младият доктор с фенерче в ръка отиде до отсрещната стена, където се намираше генераторът. Той се приведе и започна да бърника в устройството. Ашли се намръщи и слезе от електрокара. Много се боеше да не би тромавите военни изследователи да бяха увредили разкопките. Историята на древни общества нерядко бе унищожавана под краката на невежи хора.
След малко генераторът кихна, изкашля се и започна да бръмчи равномерно. Започнаха да се включват прожектори, от чиято светлина очите я заболяха след дългото пътуване в мрака. Северната стена се освети
