подобно огромна театрална сцена.
— Леле! — възкликна Бен, застанал междувременно до нея.
Покрай цялата стена, изпълнена с изкуствени пещери, бе изградено огромно скеле от метални тръби и груби дъски. Жилищата бяха разположени на пет различни равнища. Според нея най-високите се намираха на около четирийсет метра височина. Различните равнища на скелето бяха свързани помежду си с метални стълби или с груби дървени стъпала. Тя погледна наляво. Изкуствените жилища се простираха дори над езерото. Тук-там над водата, подобно тераси, стърчаха каменни площадки.
— Е, Ашли, как ти се струва? — попита Бен.
— Бих могла да прекарам тук години.
— Кой според теб е построил тези неща?
— В едно съм сигурна — това не е построено от homo sapiens.
— От кого в такъв случай?
— Предполагам от някаква по-ранна разновидност на човека. Обърни внимание на размера на пещерите. Няма нито една по-висока от метър и двайсет. Прекалено малки са, за да са построени от съвременен човек. Може и да са прокопани от homo erectus, но и в това се съмнявам. Тя се усети, че започва да разсъждава на глас — Да ги е прокопало неандерталско племе? Не знам. Никъде не са открити следи от толкова голямо неандерталско селище. А и как биха могли да дойдат тук неандерталците? Ще трябва да огледам пещерите отблизо.
— Не е ли редно да изчакаме доктор Симски?
— Не вярвам да е необходимо — каза тя и се запъти към стената. В движение сложи на главата си миньорска каска. Зад гърба си чу хрущенето, предизвикано от обувките на Бен.
— Стъпвайте внимателно! — извика доктор Симски. — Наоколо има много пукнатини. Някои са дълбоки.
Тя му махна с ръка в знак на благодарност, но не му обърна внимание. Той за каква я взимаше, за неопитна новачка ли? Ускори ход.
Внезапно нещо я хвана изотзад. Тя реагира инстинктивно с рязко движение на лакътя си.
— Ох! — каза Бен, като я пусна и направи, крачка назад. — Опитах се да те опазя от стъпването в тази дупка.
Посочи и дупката пред краката и без да престава да разтрива слънчевия си сплит.
— Ти този лакът специално ли си го наточила?
— Извинявай — каза тя и покри лакътя си с длан, сякаш се опитваше да го прикрие. Черната дупка, дори и след като Бен я предупреди, едва-едва можеше да се различи от черната скала.
— Можеше да си изкълчиш глезена.
— Благодаря.
— Няма защо. Все пак следващия път, когато те докосна, опитай се да не ме убиваш.
Тя поруменя от неудобство и се зарадва, че все още не бяха достигнали осветените от прожекторите скатове. Благодарение на мрака той не успя да забележи червенината по лицето и.
— Да проверим долните жилища — каза тя, като се откъсна от него. Бе и трудно да определи дали бе смутена от собствената си неловкост, от неговите действия, или от нещо друго. Бен никак не приличаше на бившия и съпруг. Скот с душевността на счетоводител бе поначало затворен и често мрачен. Много рядко споделяше какво мисли. Колкото до Бен, неговата откритост и добро настроение изглеждаха неизчерпаеми.
Достигнаха входа на едно от жилищата.
— Давам път на дамата — каза Бен.
Ашли отбягна погледа му и приклекна, като освети вътрешността на пещерата с лампата на каската си. Помещението имаше дълбочина от около пет метра. Стените, неукрасени с нищо, съвсем очевидно бяха издълбани в скалата и после полирани. Тя поглади гладката повърхност с ръка, изненадана от съобразителността и упорството на тези ранни човеци. С примитивните им инструменти навярно им бе отнело години да оформят така всяка една пещера.
Пещерата бе празна. В нея нямаше нищо, което да съдържа сведения за някогашните и обитатели. Тя се приведе и запълзя навътре. Нямаше да е зле да огледа помещението отблизо.
Каската и започна да стърже по тавана, когато се промъкна през малкия отвор. На пода, в близост до входа, имаше малка вдлъбнатина. Вероятно бе древно огнище. Тя навлезе навътре. Нищо. Приседна за миг и се замисли кой ли е построил тези домове.
— Откри ли нещо?
Тя се обърна към Бен, коленичил до входа с каска на главата. Блокираше изхода.
— Много странно — каза тя.
— Кое?
— Къде ли са отишли?
— Вероятно са измрели. — Той сви рамене. — Изчезнали са. Досущ като динозаврите.
— Не. Това никак не се връзва със състоянието на тези жилища.
— Какво искаш да кажеш?
— Първите изследователи са открили само шепа счупени сечива и примитивни каменни съдове. Истината е, че подобни примитивни жилища поначало са претъпкани от артефакти. Тук обаче няма нищо.
— Вероятно са се преместили другаде и са взели имуществото си със себе си.
— Точно така! — кимна тя, впечатлена от интуицията на Бен. — Защо обаче са напуснали? Защо са прекопавали тези жилища в течение на десетилетия, а после внезапно са ги напуснали? Как ще обясниш диамантената статуетка? Защо са я оставили?
Бен не каза нищо.
— Ох, да можех да прекарам повече време тук — каза тя и удари скалата с опакото на ръката си.
— Защо? Доколкото разбрах, вече са пречесали всичко с гребен.
— Не е така. — Ашли поклати глава. — Често пъти се пренебрегват важни следи. Дори и след години разкопки. Ще ми бъде необходимо повече време.
— Защо трябва това да те тревожи? Нищо чудно да открием много отговори на тези въпроси по време на нашата експедиция.
— Надявам се да си прав — отвърна тя и започна да пълзи обратно към изхода. Бен и подаде ръка. Пое я и усети, че е гореща. Той я придърпа към себе си и тя бе изненадана от силата му. Левият и крак се подхлъзна в кухината на огнището и тя падна на гръб, като Бен се стовари върху и. Носът на Бен се бе оказал на сантиметър от гърдата и.
— Разчитам този път да не ме удряш — каза той.
— Извинявай, подхлъзнах се — оправда се тя. Бе поруменяла, тъй като тялото му силно притискаше нейното.
— Няма защо да се извиняваш — отвърна ухиленият Бен и се изкашля. — Още няколко такива подхлъзвания и ще трябва да се оженим.
— Просто се махни от мен — нареди тя сърдито. Искаше и се гласът и да прозвучи строго, но не успя да постигне това. Започна да се смее шумно и неудържимо. — Говоря ти сериозно… — успя да му каже между два пристъпа на смях. — Слез от мен!
Като я изгледа удивено, той се отдръпна от нея.
— Смехът ти е приятен — отбеляза.
Ашли избърса сълза от окото си, без да престава да се смее. Отпусна глава на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Погледна нагоре. И го видя. Бе там, на тавана, непосредствено до изхода.
— Дявол да го вземе!
Присви очи и погледна още веднъж тавана. Да, това не и се бе сторило.
— Дявол да го вземе! Тя приседна.
— Какво ти е? — попита Бен. На лицето му бе изписана тревога.
— Тези пусти любители казаха, че са огледали всеки квадратен сантиметър. Че не са открили никакви произведения на изкуството. Никакви рисунки. Какво, по дяволите, е това в такъв случай? — каза тя, като посочи към тавана.
— За какво говориш? — попита Бен, като се опита да извие глава.
