си легне Джейсън.
— Добре, нека се разходим след това. Само за няколко минути.
— Толкова ли е важно? Не може ли да почакаме до сутринта?
— Предпочитам да махна тази грижа от главата преди лягане.
— Добре — съгласи се тя неохотно. — Предполагам, че ще мога да ти отделя малко време. След половин час устройва ли те?
— Да. Ще те чакам пред входа. Ще взема и яке. Тя кимна утвърдително и го изчака да излезе.
— Джейсън, хайде да се прибираме — каза след малко. Синът и, вече с по-нормален цвят на лицето, тъй като Линда сега оказваше внимание на Халид, отмести стола си. Той рязко изскърца.
— Може ли да погледам телевизия?
— Да, но само половин час, след което ще си легнеш. Тя го прегърна, притисна го към себе си и махна с ръка на останалите двама.
— Утре ще се видим!
След като остави Джейсън пред телевизора, излъчващ в момента „Островът на Гидигън“, Ашли навлече жълт пуловер.
— След малко ще се върна.
Джейсън и махна с ръка, когато излизаше, без да откъсне поглед от екрана, Ашли отвори вратата и видя как Бен разговаря с един часовой. Той си взе довиждане с морския пехотинец и се отправи към нея.
— Благодаря ти, че дойде.
— Е, и? — каза тя и скръсти ръце на гърдите.
— Защо не се поразходим до тази пропаст? — Той посочи към другата половина на лагера. — Казват, че била много романтично място.
— Ако си мислиш, че… Виж какво, не съм дошла тук за такива неща — каза тя и премести ръце на кръста си.
— Просто се шегувам — каза Бен и се ухили.
— За какво все пак искаше да поговорим?
— Хайде, ела. Да се поразходим. Имам желание да видя този разлом. Едва успях да го зърна, когато го прекосихме вчера. — Бен и подаде ръка. — Да вървим.
Тя не обърна, внимание на ръката му и го задмина.
— Не мога да отсъствам дълго. Джейсън ме чака. Той я настигна и двамата тръгнаха заедно.
— Искам да поговорим за днешния следобед…
— Разбирам те — прекъсна го тя и повдигна ръка. — Давам си сметка, че не реагирах правилно.
— Не мисля така. Аз се държах като глупак.
— Наистина ли чувстваш вина? — Тя го погледна в лицето.
— Да. Пъхах си големия нос там, където не му е работа.
Тя го погледна съсредоточено. Обърна внимание на сериозния му поглед и на решителната му челюст, леко осветена от лампата на една близка палатка.
— Слушай — започна неуверено, като гърлото я сви и гласът и стана по-плътен, — има нещо, което ме смущава.
— Какво? — Той се опита да я улови за ръката, но тя се отдръпна.
— Предполага се, че тук аз съм водачът. Че аз съм тази, която трябва да ръководи и да мотивира екипа. Оказа се обаче, че дори един обикновен въпрос може да ме изкара от релсите. Велик водач съм, няма що — гласът и леко потрепери.
— Не бъди толкова строга към себе си — каза Бен. Присегна към нея и улови ръката и този път. Допирът и подейства като електрически удар. Направи слаб опит да я отдръпне, но той я бе стиснал здраво.
— Ето какво, Аш, на теб просто не ти стигна време — продължи Бен. — Остана ти само един-единствен ден за разглеждането на пещерите, а пък аз започнах да те разсейвам с глупави въпроси.
— Въпросите ти не бяха глупави. Моят отговор беше такъв. — Тя се опита да освободи ръката си, но той я притисна още по-силно. — Струва ми се, че е по-добре да продължим разходката си — предложи, като едва успя да се освободи.
— Да… Права си… — Той погледна встрани.
Продължиха да се разхождат мълчаливо из лагера. Мълчанието скоро стана тягостно.
— Знаеш ли — започна тя. — Имах достатъчно време, за да поразсъдя кое ме накара да избухна този следобед. Осъзнах, че ти беше прав.
— За какво?
— За статуетката. Засега все още не е толкова важно да се разбере в коя посока е гледала. Понякога така се вживявам в подробностите, че ми се губи по-голямата картина. Когато ти ми обърна внимание на това, аз избухнах. Моля да ме извиниш.
— Ти беше много напрегната. Освен това обичам откровените хора.
Ашли се усмихна.
— Хора като теб — прошепна той.
— Благодаря ти, Бен — отвърна тя.
После заобиколиха една сглобяема къща и се оказаха пред тъмен разлом. Над него имаше осветен мост. Веднага щом се показаха, на светлина, чуха гласа на часовоя.
— Не мърдайте.
Пушката, насочена към тях, придаваше убедителност на думите му.
— Достъпът до този район е ограничен — каза часовоят.
— Боже мой — прошепна Бен, когато към тях се доближи още един часовой, — а казаха, че това място било романтично.
Часовоят разгледа пропуските им с безизразно лице. После даде знак с ръка на часовоя от другата страна на моста.
— Документите ви са редовни. Извинявам се за безпокойството, обаче мерките за сигурност са засилени.
— Защо? — попита тя.
— Съжалявам, госпожо, но тази информация е поверителна — отвърна часовоят. После се извърна и се запъти към моста.
— Ти какво мислиш за това? — Ашли се обърна към Бен.
— Кой може да разбере военните? — Той повдигна рамене. — Всички са шутове.
— Знам. С удоволствие бих ги блъснала всички в проклетата пропаст.
— Видя ли, че между нас има нещо общо? — каза Бен.
Извърна се на петите си, досущ като военен, и я поведе обратно към спалното помещение. Отново и предложи ръката си. Този път тя не я отблъсна.
Блейкли се отдръпна от клавиатурата и се протегна. Погледна часовника на стената. Бяха изминали няколко минути след полунощ. Времето напредваше. След девет часа екипът щеше да се отправи на път.
— Най-сетне имаме зелена светлина — чу глас зад гърба си.
Блейкли се обърна към лейтенант Брайън Флатери, началник на свързочната служба.
— Знаех си, че тези нови схеми ще свършат работа. С тази комуникационна мрежа ще можем да контактуваме с екипа където и да се намира на планетата.
— Това е много хубаво — съгласи се Флатери. — Обаче…
— Не се оплаквай. Този път всичко ще е различно.
— Така и не открихме тялото на Уомбли — каза Флатери с поглед, забит в пода. — Открихме само едно кърваво петно…
— Знам, знам.
— Не знаем все още нищо за съдбата на първия екип. А оттогава изминаха четири месеца. Ами изчезването на часовоя, който беше на пост пред моста?
Блейкли го прекъсна, като повдигна ръка. Известно му бе, че в лагера се носят много слухове.
— Този път сме се подготвили. Ще поддържаме постоянна връзка.
— Не е ли редно тази група да бъде предупредена за рисковете?
