— За да го видиш, трябва да легнеш. Струва ми се, че точно поради това не са го открили.
Тя се отмести встрани, за да може и той да легне до нея. После обърна глава, за да освети мястото с лъча на фенерчето на каската си.
— Погледни точно там!
В кръга на светлината на фенерчето имаше древна каменна рисунка. На тавана бе издълбан овал с дължината на човешка ръка. Бе разделен на две от начупена линия, наподобяваща мълния.
Бен присегна, докосна рисунката с ръка и подсвирна. Продължи шепнешком.
— Знаеш ли, това ми се вижда познато.
— Какво искаш да кажеш? — Тя се побоя да не би да и отвърне с пошла шега.
— И друг път съм виждал нещо подобно. Показа ми го дядо ми.
— Шегуваш се.
— Говоря ти съвсем сериозно — отвърна той с глас, в който личеше изненада от видяното. — Прапрабаба ми е била чистокръвна гагуджа, член на едно от аборигенските племена в района Джувар. Не съм ли ти говорил за това?
— Не.
— Това е самата истина, драга госпожо — каза той и се усмихна на сантиметър от носа и.
Този човек не преставаше да я изненадва. Или пък си измисляше разни неща. Тя го погледна и забеляза, че сините му очи я гледат напълно сериозно. Не каза нищо и погледна отново рисунката.
— Нещо конкретно ли ти напомня?
Той присви рамене, при което я докосна по рамото.
— Това, което съм виждал, не е съвсем същото. Много прилича обаче на символа, който използват гагуджите за изобразяването на един от своите призрачни народи от духове. Става дума за един от най- древните им народи, народа мими.
Тя се опита да осмисли тази информация. Възможно ли бе да има някаква връзка? Това да бе дело на някое загубено аборигенско племе? Тези жилища обаче бяха на възраст от над пет милиона години. Бяха съществували еони време, преди аборигените да се появят на австралийския континент.
Погледна още веднъж овалната рисунка и леко се намръщи. Вероятно ставаше дума за съвпадение. Нерядко най-различни култури ползваха едни и същи универсални символи. Дали и в този случай не е нещо подобно?
— Какво още можеш да ми кажеш за духовете мими? — попита тя. — Що за духове са били?
— Ох, става дума просто за бабини деветини!
— Продължавай, ако обичаш. В много митове има зрънца от истина. Кажи ми какво знаеш.
— Мими са били духове, обитаващи скалите — каза той и докосна стените на пещерата.
Тя сякаш внезапно осъзна, че отвсякъде са обградени от скали, и студена тръпка пролази по гърба и.
— Мимитата научили първите бушмени да ловуват и рисуват. Към тях изпитвали голямо уважение. И голям страх…
Точно тогава при нозете им се появи доктор Симски.
— Какво правите? — попита. В гласа му укорът се бе примесил с неловкост.
Ашли осъзна позата, която бяха заели, и се измъкна от пещерата.
— Струва ми се, че бяхте правили оглед на този район.
— Така е. Защо казвате това?
— Погледнете какво има там. На тавана. — Тя кимна към мястото до Бен.
Докторът се вмъкна в пещерата и легна до австралиеца.
— За Бога! — възкликна. — Наистина е удивително.
Какво според вас означава това?
— Нямам представа, но съм решила на всяка цена да го разбера — отговори тя, като сложи ръце на бедрата си.
Линда, седнала върху едно одеяло, наблюдаваше как вълните на езерото заливат крайбрежните скали на метър от нея. Водата, кристална като прозоречно стъкло, бе изпълнена с малки рибки и други морски създания. До нея имаше разтворена кошница с храна, приготвена от готвача във войнишката столова. Върху книжна чиния бяха оставени два недоядени сандвича от салам и кашкавал.
— Приличат на малки чудовища — каза Джейсън.
Усмихната, Линда хвърли поглед към момчето, надвесило се над обектива на портативния и микроскоп „Никон“. Наблюдаваше образци от езерна вода.
— Тези с конусовидната форма се казват тинтиниди — поясни тя. — Правоъгълните се казват диатоми.
— Те какво представляват? Малки буболечки?
— Не съвсем. Повече наподобяват растения. Заедно с други подобни организми образуват семейство, наречено фитопланктон. Поемат слънчева светлина и я превръщат в енергия така, както правят това растенията.
— Щом обаче им трябва слънчева светлина, като на растенията, как оцеляват тук, в тъмното? — попита сериозно Джейсън.
— Въпросът ти е съвсем уместен — каза тя, като разроши косата му. — Нямам представа. Допускам обаче, че някъде има подводно течение, което докарва част от повърхностната вода тук, в подземното езеро. Водата му е много солена. Наподобява разредена морска вода.
— А какво им е толкова важното на тези… — Джейсън надникна отново в микроскопа. — На тези буболечки?
Докато Линда обмисляше отговора си, погледът и се плъзна върху лагера. Забеляза, че военните, които бяха в близост до цепнатината, разделяща лагера на две, бяха много оживени. Вероятно провеждаха някакво учение.
— Та какво им е важното? — повтори въпроса си Джейсън.
— Искаш ли да ти изнеса една научна лекция? — обърна се тя към момчето.
— Разбира се! — отвърна то с въодушевление.
— Добре, ти сам си го изпроси — усмихна се тя, приятно изненадана от неговата любознателност. — Планктонът е строителната материя на живота. Когато се намираме на сушата, тревата превръща слънчевата светлина в енергия. После кравата изяжда тревата. После ние изяждаме кравата. Това е начинът, по който ние поемаме слънчевата енергия. В морето обаче слънчевата светлина се превръща в енергия от фитопланктона. После него го изяждат малки създания като тези медузи. После пък тях ги изяждат малки рибки. Тях пък ги изяждат по-големите риби и така нататък. Както виждаш, дори и в морето енергията на слънчевата светлина се предава като щафета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Да. Че тези малки планктончета са като нашата трева.
— Точно така. Те са затревените площи, които крепят тази екосистема.
— Чиста работа — кимна Джейсън с разбиране.
— Значи ние направихме първата стъпка и установихме, че водата е жива. След като доядем сандвичите си, ще трябва да уловим някои от създанията, които живеят във водата. Видях съвсем близо до брега няколко морски звезди и морски гъби. Ще ми помогнеш ли да хванем някои от тях?
— Разбира се!
— Един от морските пехотинци ми обеща после да ми улови някои от светещите риби — каза Линда. Фосфоресцирането на големите риби бе събудило интереса и. Никога дотогава не бе виждала подобни създания и мисълта, че би могла да открие нов вид, я вълнуваше.
— Защо не се заемем с това още сега? — попита Джейсън, като се надигна. — Видях…
— Не бързай, моето момче! — Тя му посочи чинията с недоядените сандвичи. — Първо трябва да приключиш със закуската си. Докато майка ти се прибере, аз отговарям за теб.
— Добре, добре — Джейсън присви устни и се отпусна отново върху одеялото.
— Да побързаме обаче, че ни предстои риболов — каза тя и, му подаде сандвича. Отхапа и залък от своя.
— Ще ловим само големи риби — отвърна той с усмивка. — Само най-големите. Може и да ги сготвим за
