се бе пренаситила на такова отношение.
— Не, госпожо, съвсем не това имах предвид.
— А какво?
— Дълги години съм развеждал цели стада туристи по пещерите и, как да ти кажа, веднага надушвам кога ще си имам неприятности с тях. Казах ти, че те наблюдавам от доста време. И в пренаселения бар, и сега, в пещерата, си доста раздразнителна. Учестено дишане, запотени длани, побледняло лице… — Бен видя как тя заби поглед в земята, докато го слушаше. — Та затова и пожелах да си поговорим насаме. Струва ми се, че имаш някакъв проблем, който ти се иска да разрешиш. Тя го погледна с потънали в сълзи очи.
— Прав си, Бен. Проблемът ми са затворените пространства.
— Клаустрофобия?
Тя разтри челото си, отново сведе поглед и кимна утвърдително.
— Предстои ни пътуване из много затворени пространства — каза Бен. — Достатъчно е един да се паникьоса, за да застраши живота на всички ни.
— Това ми е известно. Аз обаче взимам лекарства против нея и освен това се лекувах в продължение на години. Ще се справя с изпитанията.
— Дори този бар в Буенос Айрес ти се отрази зле.
— Това е, защото тогава не си взех хапчетата. Помислих си, че няма да ми потрябват. Шумната тълпа и шумната музика направо ме изненадаха. Ще се справя с тази мисия.
— Сигурна ли си в това? — попита той и я хвана за раменете.
Тя издържа погледа му.
— Сигурна съм. Не се тревожи.
Още една риба скочи от водата. Този път плясъкът и не стресна Линда. Продължи да гледа Бен право в очите.
Той замълча за малко, опитвайки се да си изясни нейната решимост.
— Взе ли си въдица? — попита я след малко.
— Защо?
— Защото ще ти потрябва, ако си решила да наловиш образци от фауната през това пътешествие.
— Разбрах те — отвърна му тя с усмивка. — Нали няма да споделяш това с никого?
Бен я пусна, взе плосък камък и го захвърли така, че той подскочи няколко пъти върху гладката повърхност.
— Какво да споделям? — попита той.
Колкото повече се променя животът, толкова по-неизменен си остава, помисли си Ашли, вгледана в чинията пред себе си. Там, в димящ сос маринара, плуваше парче набъбнал кашкавал и вълни от чесново ухание докосваха обонянието и. Отново лазаня. Ашли се усмихна, тъй като бе яла лазаня за последен път в деня, когато Блейкли и направи предложението си. Храната бе същата, но не и обстановката. Тук имаше ленени покривки, порцеланови съдове, кристални свещници и махагонова маса. Нямаше особена прилика с кухненския бокс в нейния трейлър. Набоде залък на вилицата си.
— Професор Картър — започна Блейкли, — договорих се с научния сътрудник доктор Харолд Симски да ви разведе из северната стена. Той ще ви потърси утре някъде към осем сутринта.
Ашли побърза да изяде залъка си, преди да отговори.
— Тъй като ще разполагам само с един ден, бих предпочела да започнем по-рано. Да кажем, към шест сутринта.
— Ще уведомя доктор Симски — усмихна се Блейкли.
— И аз бих искал да огледам северния скат — обади се Бен, след като се изкашля и избърса капка мазнина от брадичката си.
— Нямам нищо против — отвърна Блейкли. — А вие, професор Картър?
Ашли си представи как Бен пълзи до нея в някоя тясна пещера и я притиска с тялото си.
— Стига да не ми се пречка из пътя, не възразявам.
— Кой? Аз да се пречкам? — възмути се престорено Бен и разтвори ръце.
— Други кандидати има ли? — обърна се Блейкли към останалите участници в групата.
— Аз бих искал да дойда — вдигна ръка Джейсън.
— Според мен това не би било разумно — отвърна строго Блейкли. — В този район има твърде много сипеи и ями. Тук е по-безопасно.
Джейсън се обърна към Ашли.
— Мамо, ти нали…
— Може да дойде с мен — прекъсна го Линда. — Ще изследвам езерото. Районът, който ще оглеждам, е в периметъра на лагера. Нали ще ми помогнеш, Джейсън? — обърна се към момчето.
— Нали нямаш нищо против, миличък? — каза Ашли на поруменялото дете.
— Разбира се. Това ще ми бъде много приятно — отвърна Джейсън с малко унил глас.
— Значи договорихме се — усмихна се Линда. — Ще изследваме езерото заедно с Джейсън.
Бен, седнал до Джейсън, леко го сръга с лакът.
— Уредихме се, приятелю — прошепна на Джейсън. Уж тихо, но така, че Ашли да го чуе. — Сега и двамата си имаме гаджета.
Джейсън се опита да прикрие усмивката си с ръка. Ашли въздъхна отчаяно. Мъже.
Започнаха да гасят светлините. От прозореца си Халид проследи как лампите започнаха да изгасват една по една. Фалшивият залез трябваше да напомни, че е време за сън. Блейкли вече бе обяснил колко е важно в една напълно тъмна среда да се поддържа денонощен ритъм. Непрекъснатото редуване на фазите на светлина и мрак подпомагаше работоспособността.
Това се вписваше напълно в плановете му. Сенките са добро прикритие.
След малко само тук-там останаха да светят отделни лампи. Както и лампата на асансьора. Светлинният и лъч, излизащ от тавана, бавно описваше овали около сталактитите — черни пръсти, сочещи надолу.
Погледна часовника си. Десет часът. Бе време да се заеме с работа. Излезе от стаята си и после тихо се измъкна от оградата. „Нощта“ бе все още топла и въздухът бе пренаситен с голяма почти осезаема влага. Обстановката с нищо не напомняше сухите нощи в родния му край. Пустинният пясък запазваше топлината си дори и в леденостудени нощи. Небето бе осеяно със звезди, подобни на огньовете на джихада на Аллах.
Докато прекосяваше жилищната част на лагера и криволичеше сред няколко декара, обсипани с палатки със защитен цвят, Халид не се измъкна от сенките. В същото време се стараеше походката му да е естествена, така че да не привлече ничие внимание, ако случайно бъде зърнат. В по-отдалечената част на лагера, разположена зад дълбока цепнатина, се намираха изследователските лаборатории и щабът на военните. Обектът, към който се бе устремил, асансьорът, също бе разположен там.
Единственото препятствие за преодоляване бе мостът над цепнатината. Още от асансьора бе забелязал, че е охраняван. Един самотен часовой обаче не, го плашеше. Халид продължи да прекосява палатковия лагер.
След като заобиколи разположена в края му сглобяема къща, видя моста. Бе направен от дърво и метал и имаше осветителни тела по ъглите. Едно от тях не светеше. Мостът бе охраняван от часовой, облегнал се на лек стълб и провесил пушка на рамо. Районът беше чист.
Халид бръкна в джоба си и стъпи в островчето от светлина до моста, след което се запъти към цепнатината. Часовоят го забеляза, отдръпна се от стълба и свали пушката от рамото си. Халид се доближи до ръба на цепнатината и застана на метър от моста. Приведе се напред и надникна в мрака. Дъното на цепнатината представляваше тъмна загадка.
Часовоят, млад момък със селски вид и сламено руса коса, се обади.
— Внимавайте! Тази пръст е много ронлива.
— Да, да, внимавам. Само исках да погледна — отвърна Халид. Бръкна в гръдния джоб на якето си и забеляза, че часовоят въобще не обърна внимание на това заплашително движение.
Чудесно.
