— Късмет — каза му Линда, като отмести детето зад себе си.
Блейкли избърса изпотените си вежди с ръкав и после се отдалечи на няколко крачки в тунела, за да заеме удобна позиция за стрелба. Тя забеляза, че устните му бяха придобили лилав оттенък. Стресът и задушният въздух влошаваха здравословното му състояние. Тя се възхити на спокойствието му, докато наблюдаваше как затъква ушите си с памук. После той и даде знак с пръст и се прицели с пистолета.
От своя страна, тя посочи на Джейсън да закрие ушите и затвори устата си. Той изпълни указанията и, но продължи да се опитва да надникне иззад гърба и към мястото, където бе застанал докторът.
След като закри уши, тя чу лекия пукот на сигналния пистолет, досущ като този на играчка. После видя как Блейкли спуска пистолета. Нищо не се случи.
Той се извърна към нея, повдигна рамене и понечи да каже нещо. Точно тогава взривът избухна. Предизвиканата от него въздушна вълна изпревари шума. Тя видя как вълната повдигна Блейкли, отлепи го от земята и го блъсна в стената.
Преди да успее да му се притече на помощ, Линда също бе повдигната от въздушната вълна и се стовари върху Джейсън. Шумът, който последва, наподобяваше издавания от невидим товарен влак, движещ се с голяма скорост. Бе толкова силен, че разумът и се опита да не му обърне внимание. Сетне последва глухо бучене. В тунела се образува облак от прах и дим, който насмалко не я задуши. Забеляза Джейсън в светлината на лампата на каската си. След малко и двамата бяха обвити от няколко слоя прах.
Линда помогна на Джейсън да се изправи на крака. Той бе стиснал лакътя си и се мръщеше, но не изглеждаше ранен. Все още замаяна от дима, тя не съобрази в коя посока да търси Блейкли. Може би беше ранен. Включи и фенера, който висеше на пояса и, с надеждата, че неговата светлина ще пробие мрака по-успешно от фара на каската и. Раздвижи светлинния лъч из прашния облак. Не видя нищо.
— Струва ми се, че там виждам светлина — каза Джейсън, като повдигна ръка. С другата започна да измъква памучните тампони от ушите си.
Тя също видя слаба светлинна, която се приближаваше към нея. Отдъхна си с облекчение. Устреми се към нея с надеждата, че ще види Блейкли, и че пътят пред тях е разчистен.
— Почакай! — изкрещя внезапно Джейсън, като се опита да я улови за ръкава.
— Какво има? — попита го тя. После погледна фигурата, която излезе от пушека и се озова в обсега на светлината на фенера и. Не беше Блейкли. Отстъпи крачка назад. Не можеше да бъде!
В едната си ръка фигурата държеше запалка, а в другата — пистолет. По дясната му буза се стичаше струйка кръв, която течеше от рана по челото му.
— Колко е хубаво, че бурята на моето идване бе предшествана от гръм — каза Халид и насочи пистолета гърдите на Линда.
Блейкли изстена. Гърдите му се раздираха от болка. Първата му мисъл бе, че сърцето отново се обажда. След миг обаче забеляза, че болката се засилва или отслабва в зависимост от това дали вдишва, или издишва. Вероятно бе счупил някое ребро. Прокара ръка по десния си хълбок. Остра болка непосредствено под мишницата му потвърди неговото подозрение. Да, определено бе счупено, но само едно. Дявол да го вземе, сякаш не му стигаха останалите му проблеми. Облегна отново глава на стената, затвори очи и придърпа влажната си носна кърпа върху лицето си. Макар да вонеше на сополи и пот пак това бе за предпочитане пред вдишването на праха, раздвижен от експлозията.
Реши да изчака прахът да се слегне и после да помоли Линда да му помогне да превърже гърдите си, преди да продължат. Въздъхна и се подготви да се поотпусне за малко, но внезапен пристъп на страх го накара да отвори очи. Ами ако взривът не бе разчистил достатъчно скална маса, за да могат да преминат? Или пък, не дай Боже, бе предизвикал срутването на друга част на тунела? Дали пък не бе счупил реброто си ей така, за нищо? Бе длъжен да провери.
С изкривено от болка лице и като скърцаше със зъби, той присегна към фенера, закрепен на кръста му. Измъкна го с усилие. И се намръщи. Имаше усещането, че някой го ръга с тъпо копие, и при това безмилостно го върти. Опита се да се пребори с болката, повдигна фенера и го включи. Лъчът му бе блокиран от слягащ се облак от каменен прах и дим. Видимостта не бе по-голяма от десет метра.
Дали пък нямаше да открие мястото на експлозията, ако се придвижеше няколко метра напред? Дали не бе сложил заряда както трябва? Не, това бе невъзможно. Бе действал точно в съответствие с инструкциите на Ханс, германския експерт по минно дело от базата Алфа.
Имаше само един начин да провери какво се бе случило. Изправи се на крака. Болката се засили, но само толкова, колкото от очите му да потекат сълзи. Щеше да бъде по силите му да я понесе, поне за кратко време. Пое дълбоко дъх и се подготви да тръгне. Още преди да направи първата стъпка, чу ехото на глас зад себе си. Бе гласът на Линда. Слава Богу, че поне тя бе добре. Насочи светлинния лъч към гласа. Светлината обаче се сблъска със стена от черен дим, а бученето в ушите му заглуши почти всички звуци. Той поклати глава и насочи отново лъча към мястото на взрива. Не след дълго останалите щяха да се придвижат натам.
Направи крачка напред, решил да огледа мястото на взрива, преди да пристигнат. Усети болката от копието още по-дълбоко. Реши, че трябва да започне да диша повърхностно, тъй като съществуваше опасност парче от счупеното ребро да пробие белите му дробове.
След още две крачки спря, за да си почине. Челото му отново плувна в пот. Това бе опасно и за сърцето му, но отчаянието го накара да продължи напред. Освен това държеше пръв да разбере дали все пак не е поставил заряда както трябва.
Като осветяваше пътя с фенерчето, той стигна до мястото, където доскоро бе каменната стена, и се усмихна. През образувалия се отвор сега можеше да премине и малко слонче.
Внезапно иззад него изкънтя пистолетен изстрел. Без да се замисля, Блейкли отскочи встрани. При движението гърдите му се изпълниха с вълна от горяща жарава. Причерня му пред очите и започна да възприема лъча на фенера си като слабо пламъче.
Направи крачка напред и притисна гърдите си с ръце, сякаш по този начин можеше да потисне болката. Закашля се под кърпата, закриваща лицето му, и усети пристъп на остра болка, която го накара да коленичи. След като усети миризмата на собствената си кръв върху кърпата, той с рязко движение я отмести от лицето си. Пред очите му започнаха да светят движещи се искрици, докато се опитваше с усилие на волята си да не изпадне в безсъзнание.
Чу се втори изстрел.
Линда присви очи, когато куршумът се удари в скалата над главата и и при рикошета изсвири покрай ухото и. Халид, със спокойно изражение, на лицето придружаваше думите си с изстрели, като стреляше по стените около нея. Тя закри с ръка главата на Джейсън и се опита да го успокои, докато той се притискаше до нея.
— Надявах се, че ще осъзнаеш важността на моята мисия — каза бавно Халид.
— Халид — започна Линда. Бе и трудно да говори, но така или иначе трябваше да се опита да го вразуми. — Халид, ти не ни остави никаква възможност за избор. Не можех да ти позволя да ги изоставиш, за да ги обречеш на сигурна смърт.
Преди да се усети, Халид се спусна към нея, с неподозирана бързина я отблъсна встрани и стисна Джейсън за ръката. Тя изгуби равновесие и падна на земята, като силно удари коляното си.
— Недей, Халид! — изплака тя с очи, изпълнени със сълзи. — Недей! Ще направя всичко каквото кажеш!
За миг той сякаш се поколеба и отпусна ръката с пистолета; После бързо притисна Джейсън към гърдите си и долепи дулото до слепоочието му. Очите на детето бяха широко разтворени от страх, а устните му пребледняха. Опита да се освободи, но Халид знаеше как се държи заложник. Въпреки трескавите гърчове на Джейсън пистолетът не се отлепи от слепоочието му. Линда разбра, че положението му е безнадеждно.
— Остави детето! — разнесе се гласът на Блейкли. Внезапната му поява изненада Линда. Халид отскочи крачка назад.
Блейкли се бе подпрял с ръка на стената на тунела, като държеше в другата сигналния пистолет, насочен към Халид. Линда знаеше, че в пистолета нямаше заряд, но това може би не бе известно на Халид.
