Джеймс Ролинс
Триъгълникът на дракона
На Стив и Джуди Прей…
учители, приятели и основатели на „Спейсърс“
Никой човек не е напълно изолиран и самотен. Особено писателят. Мнозина скъпи приятели и великолепни хора помогнаха за написването на този роман. На първо място и най-горещо искам да изразя своята благодарност на редакторката си Лайза Кюш и на моя агент Рус Гален.
По отношение на техническите въпроси няколко души ми оказаха неоценима помощ за научните и историческите моменти, засегнати в книгата. Бих искал да благодаря на д-р Стивън Р. Фишер за задълбочените му познания по полинезийски езици; на геолога д-р Чарлз Плъмър; на Вера Рубин за публикациите й по астрономия; на д-р Фил Нюйтен от Нюйтко Рисърч Лимитид и на момчетата от Зеграм Дийп Сий Вояджес за подробностите около подводната динамика; на библиотекарката в Океанографския институт в Уудс Хол Лаурел Мур за консултациите, които ми даде по дълбоководна биология; както и на Дейвид Чайлдрес за изключително изчерпателната му и увлекателна книга „Древна Микронезия“. Накрая трябва да спомена с най-дълбока почит двама други писатели, чиито книги вдъхновиха написването на този роман — полковник Джеймс Чърчуърд и Чарлз Берлиц.
Разбира се, не бива да пропускам и словесните цербери, с помощта на които успях да сглобя и придам що-годе нормален вид на първоначалния ръкопис — Крис Кроув, Майкъл Галоуглас, Лий Гарет, Денис Грейсън, Пени Хил, Дебра Нелсън, Крис Келер, Дейв Мийк, Крис Смит, Джейн О’Рива, Стив и Джуди Прей, Каролин Уилиамс, както и безмилостния критик и приятел от десетилетия Каролин Макрей.
И накрая искам да изкажа специални благодарности на Стив Уинтърс от Уеб Стю за уменията му да се справя в интернет, както и на Дон Вагнер за разпалената му и веща подкрепа.
ПРОЛОГ
Преди затъмнението
На сутринта преди затъмнението Дорийн Маклауд забързано излезе от Старбъкс с новия брой на „Кроникъл“ под мишница. Имаше среща в десет на другия край на града и разполагаше с по-малко от час, за да стигне до кантората си недалеч от Ембаркадеро. Обхвана с ръце чашата с гореща мока, потрепери от сутрешния студ и енергично закрачи към подземната станция на „Маркет“ и „Кастро“.
Хвърли поглед към небето и се намръщи. Нощната мъгла трябваше вече да се е разсеяла, но слънцето все още бе като размазано ярко петно някъде отзад. Затъмнението щеше да настъпи малко след четири следобед — първото слънчево затъмнение за новото хилядолетие. Щеше да е жалко, ако мъглата развали цялата гледка. От гръмките съобщения по всички медии знаеше, че целият град се е настроил да празнува. Сан Франциско не би могъл да си позволи да пропусне подобно велико събитие без обичайните фанфари и купони.
Дорийн поклати глава. Какъв беше смисълът да се чака с такава жар няколко мига мрак при проклетата вечна мъгла над Сан Франциско? Дори не ставаше дума за пълно слънчево затъмнение.
Въздъхна, отърси се от блуждаещите си мисли и уви шала по-плътно около врата си. Имаше по-важни грижи. Ако успееше да се оправи със сметката на Делта Банк, партньорството във фирмата й бе в кърпа вързано. Остави тази мисъл да я подкрепя, докато пресичаше „Маркет Стрийт“ и се насочваше към станцията.
Стигна тъкмо когато пристигаше поредният влак. Пъхна картата си в процепа на автомата, забързано слезе по стълбите към перона и зачака влака да спре. Вдигна чашата с мока към устата си. Вече бе напълно сигурна, че ще разполага с достатъчно време за срещата.
Внезапно някой я дръпна за лакътя. От чашата полетя шоколадова дъга и опари ръцете й. Ахна, обърна се и се озова лице в лице с натрапника.
Възрастна жена, облечена в разноцветни дрипи и опърпано одеяло, сякаш гледаше през нея към нещо друго. За миг през съзнанието на Дорийн мина спомен за майка й в леглото — лъх на урина и лекарства, отпуснати черти на лицето и същия празен поглед. Алцхаймер.
Отстъпи назад и инстинктивно посегна да прикрие чантата си. Но старицата — очевидно бездомница — не представляваше непосредствена заплаха. Дорийн очакваше, че ще се опита да изпроси някой цент.
Вместо това жената продължаваше да се взира в нея с празните си очи.
Дорийн направи още крачка встрани. Към гнева и страха й се добави и съжаление. Другите чакащи един по един извърнаха погледи. Така бе прието в големия град. „Не се заглеждай.“ Опита се да се подчини на правилото, но не успя. Може би споменът за отдавна починалата й майка бе събудил състраданието й.
— Имате ли нужда от помощ? — чу се да казва Дорийн. Старицата се раздвижи. Дорийн забеляза мършав териер, скрит досега сред дрипите, които стигаха чак до глезените на жената. Кучето се притисна до господарката си. Беше толкова кльощаво, че му се брояха ребрата. Бездомницата проследи погледа на Дорийн.
— Брауни знае. — Гласът й бе дрезгав от възрастта и живота на улицата. — Всичко знае.
Дорийн кимна в знак че разбира думите й. Най-добре е да не провокираш душевноболни. Беше го научила от майка си.
— Сигурна съм, че знае.
— Говори ми разни неща, нали разбирате.
Дорийн кимна отново. Внезапно се почувства глупаво. Вратата на вагона се отвори със съскане зад гърба й. Трябваше да побърза, ако не искаше да чака следващия влак.
Понечи да се обърне, когато изпод парцаливото одеяло се стрелна слаба ръка. Костеливи пръсти обхванаха китката и. Дорийн инстинктивно дръпна ръката си, но за нейна изненада старицата не я пусна.
Като шумолеше с дрипите си, тя се приближи още повече.
— Брауни е добро куче — каза дрезгаво, като пръскаше слюнка. — Той знае. Той е добро куче.
Дорийн се освободи от хватката й.
— Аз… трябва да тръгвам.
Жената не възрази. Ръката и изчезна някъде сред гънките на дрипите.
Дорийн тръгна заднешком към отворената врата, без да изпуска от поглед старицата. Останала сама, тя сякаш реши да изчезне в дрипите и мъчителните си видения. Дорийн забеляза, че кучето я гледа. Докато вратите се затваряха, чу как бездомницата промърмори:
— Брауни. Той знае. Знае, че днес всички ще умрем.
На сутринта преди затъмнението Джими Помаутук се изкачваше по ледения склон с придобитата от практиката предпазливост. Кучето му Нанук вървеше няколко крачки пред него. Едрият маламют1 познаваше чудесно пътеката, но винаги предано бдеше над господаря
