бяха подробности.
Кой е виновен?
Джак за миг затвори очи и пое дълбоко въздух. След катастрофата с „Атлантис“ бе изпитал влудяващата сила на обвинението и съжаляваше нещастника, върху чиято глава ще се стоварят всички нападки. Отвори очи и се зае с управлението на механичните ръце. Оставаше да свърши едно последно нещо. Трябваше да вземе двете черни кутии — с данните от полета и с разговорите в пилотската кабина — и да ги изнесе на повърхността.
— Лиза, ще ми трябва помощта ти да намеря кутиите. — Джак хвърли поглед към компаса. Очакваше, че стрелката ще се движи все така лудо, но не мърдаше и сочеше към полето с отломките. — Май компасът се оправи.
— Добре, тогава какво искаш да правя…
Джак гледаше как стрелката бавно се премества, докато кръжеше около останките.
— Само секунда, Лиза.
Набра скорост и се понесе по ръба на катастрофата. Направи почти пълен кръг, но стрелката продължаваше да сочи към центъра на кръга.
— Не може да бъде!
— Какво става? — попита Лиза. — Проблем ли има? Джак намали скоростта на подводницата и наведе носа и напред. Сви лъчите до тънки копия. Светлината проникна до сърцето на останките. Близо до центъра се издигаше стълб, висок най-малко четиридесет метра… но нещо не беше наред.
Стълбът сякаш светеше.
Джак примигна. Сигурно водата правеше някакви оптически номера.
Придвижи „Наутилус“ напред и за първи път навлезе в гробището. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Страхуваше се не от духове, а от нещо далеч по-материално. Косъмчетата по ръцете му също настръхнаха.
По радиото се разнесе гласът на Лиза, но смущения заглушиха думите й. Не беше обикновен шум. Сякаш някой ги бе записал и ги бе пуснал на високи обороти.
— Повторете, база.
Съсредоточи се и едва успя да разбере.
— Сърдечният ти ритъм… пада. Добре ли си?
Джак погледна датчика, който мереше пулса му. Беше съвсем нормален.
— Не разбирам.
И да имаше отговор, той бе погълнат от високочестотни смущения. Джак намали звука — започнаха да го болят ушите. Сигурно на радиото нещо му има, помисли си той и погледна компаса. Продължаваше да сочи към странната колона.
„Проклетото нещо сигурно е магнитно.“ С приближаването по цялото му тяло преминаха тръпки, сякаш някой го бе полял със студена вода. Намали скоростта и увисна до колоната.
Проточи врат и я заразглежда. Тя продължаваше да блести, но не със собствена светлина. Прост оптичен ефект — отражение и пречупване на неговите светлини, подобно на слънчеви лъчи, минаващи през диамант. Макар че бе очевидно от камък, това не беше черна вулканична скала. По-скоро бе от някакъв вид кристал, като кула от кварц, издигната на океанското дъно.
Под нивото на светлините кристалът светеше в мек аквамаринен нюанс, нашарен от рубиненочервени петна. Макар че стълбът бе прав като стрела, Джак имаше чувството, че се намира пред естествено образувание. Творение на природата, а не на човешки ръце. Някакъв естествен феномен, останал до този момент неизвестен. Бяха проучени едва пет процента от дъното на Световния океан и подобни открития — както и стълбовете от лава — се случваха непрекъснато.
Обиколи кристалния обелиск. Връзка все още нямаше и опасявайки се, че видеото не предава, Джак превключи на автономно записване на DVD диск. После обърна подводницата и се върна в края на района на катастрофата.
Засега тази мистерия щеше да изчака. Трябваше да довърши мисията си. Можеше да използва собствените си хидрофони и хидролокатора, за да открие черните кутии на Еър Форс 1. Щеше да е по- трудно, но не и невъзможно. Повредата във връзката сигурно вече беше отстранена.
Щом излезе от района на катастрофата, гласът на Лиза отново се завърна — чист и ясен като планински поток.
— Джак… Какво, по дяволите, става там долу?
— Лиза?
— Джак! — В гласа и ясно се долавяше облекчение. — Ама че си проклето копеле! Защо не ми отговаряше? Всички датчици замръзнаха и видеото не предаваше нищо. Не знаехме какво става.
— Как са показателите сега?
— Ами… чудесно. Всичко е в нормата. Какво стана?
— Не съм съвсем сигурен. Има нещо, което не мога да обясня. Повлия на компаса ми и сигурно е засегнало и вашите уреди.
— За какво става дума? — намеси се Чарли. — Започнах да получавам слаби сеизмични сигнали в момента, когато връзката изчезна. Изкара ми акъла, човече.
— Не зная точно, Чарли. Но съм записал всичко на DVD. Ще ти го покажа, като изляза, но точно сега имам работа за довършване. — Джак отново плъзна подводницата покрай опашката. Вече бе направил пълна обиколка. — Лиза, можеш ли да ме водиш до кутиите?
— Т-точно над тях си. — Гласът на Лиза трепереше. Очевидно все още бе шокирана. — Взимай ги и си разкарай задника оттам.
Джак започна да спуска подводницата.
— Добре.
Погледна отново компаса. Продължаваше да сочи към странния обелиск, издигащ се от сърцето на отломките гигантски надгробен камък, отбелязващ мястото на вечен покой на загиналите.
Започна да рови из отпадъците, като безмълвно се молеше за мъжете и жените, летели на борда на Еър Форс 1. И особено за един от тях.
„Почивайте в мир, господин президент.“
7.
Следите на древните
— Миюки! — извика Карън.
От другата страна прозвуча втори изстрел, този път по приглушен. Но кой бе стрелял? Карън коленичи. Видя, че тунелът е блокиран. Някой пълзеше към нея.
Насочи фенерчето си нагоре. От тунела я гледаше изкривеното от паника лице на Миюки.
— Издърпай ме! — изсъска тя и протегна ръце. — Някой стреля по нас.
Карън пусна фенерчето и протегна ръце, за да хване китките на приятелката си. Намери опора за краката си и издърпа Миюки в тясното сърце на храма.
Задъхана и облещила очи, Миюки се претърколи върху Карън и седна. После се пресегна и развърза двата пакета от глезените си — чантата с оборудването и автоматичния пистолет на Карън, който все още си беше в кобура.
— Не исках да оставям нищо — обясни тя и и подаде пистолета.
Карън разкопча каишките и извади пистолета от кобура Усещането на хладната стомана в ръката й я ободри.
— Какво стана?
— Мъже… трима. Сигурно са забелязали лодката ни и са дошли да видят какво сме открили.
— Иманяри? Миюки кимна.
— И ти се напъха в тунела?
— Не знаех какво друго да направя.
