Терминът „черна кутия“ бе погрешен. Записващите устройства никога не бяха черни. Джак протегна Титаниевите ръце. Хвана кутията с дясната и внимателно я издърпа от тинята. Повдигна я на нивото на очите си и се ухили. Внезапно му се зави свят от облекчение. Беше успял! Това беше кутията от пилотската кабина на Еър Форс 1.
— Взех я!
— Тогава се разкарай веднага оттам, Джак. След малко вече няма да можеш. Нивото на въглероден двуокис се покачва.
— Добре, мамче — отвърна той, докато проверяваше уредите.
Оставаше му кислород точно колкото да стигне до повърхността — или поне така се надяваше. Направи рязък завой, върна се към мястото, където бе открил първата кутия със записите от полета и я хвана с лявата ръка.
— Взех и двете награди. Качвам се!
Джак се протегна да натисне бутона, с който се изхвърляше баласта, когато някакво проблясване върху дъното привлече погледа му. Намръщи се и завъртя прожекторите натам. От гърдите му се изтръгна вик:
— Господи!
— Джак, какво има?
Под лъчите на прожекторите от морското дъно към него се взираше лице. След няколко удара на сърцето осъзна, че не вижда мъртвец. Лицето светеше в яркозелено. Беше твърдо, направено от кристал. Нефрит. Насочи светлините и разпозна характерни азиатски черти и древна бойна корона. Бяха му казали за подаръка, поднесен на президента Бишоп от китайския министър-председател — изработено от нефрит копие на воин от теракота. Джак придвижи „Наутилус“ напред и побутна бюста с една от механичните ръце. Главата се затъркаля по дъното. Само това бе останало от триметровата статуя.
— Джак, какво има? — повтори Лиза.
Джак с мъка преглътна.
— Нищо. Добре съм. Тръгвам нагоре.
Но преди да потегли, погледът му отново се спря върху нефритения бюст. Чертите на лицето бяха така живи — единственият оцелял от трагедията. Прехвърли черните кутии в едната ръка и използва свободната, за да вземе и парчето от скулптурата. Това бе последният подарък на мъртвия президент. Не можеше да го остави тук.
Събрал всичките си съкровища, Джак натисна бутона и изхвърли баласта. Подводницата се устреми нагоре, подпомагана допълнително от дюзите.
Гледаше как останките под него изчезват. Недалеч от центъра на катастрофата отново се появи кристалният обелиск, стърчащ от океанското дъно. Не можеше да откъсне очи от него. Знаеше, че Чарли би дал мило и драго, за да може да види изумителното образувание с очите си. Джак се надяваше, че видеоматериалът, който бе записал на диска, ще се окаже сполучлив.
Гледката постепенно изчезна извън обсега на лъчите. Джак се облегна на седалката. Всички мускули го боляха. Едва сега усети колко са го изтощили напрежението, тясната кабина, пипкавата работа. Докато ровеше из останките, се бе стегнал като в юмрук. От време на време го побиваха онези странни тръпки, които караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват. Сякаш очите на мъртвите го изучаваха. На моменти можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си е забелязал движение. Но когато се обръщаше, намираше единствено отломки.
— Джак, един човек иска да говори с теб.
— Кой?
— Как си, Джак? — разнесе се нов глас от високоговорителя.
— Господин адмирал?
Какво правеше Марк Хюстън на борда на „Дийп фатъм“?
— Долетях до твоето корито преди десетина минути — прочете мислите му адмиралът. — Чух добрата новина по пътя. Значи успя да намериш и двете кутии, така ли?
— Да, сър. Ще изляза на повърхността след около петнадесет минути.
— Знаех, че ще се справиш, Джак.
Джак замълча. Въпреки че правеше всичко възможно, за да загърби миналото си, похвалата на бившия му командир го развълнува.
— Как се справя подводницата? — продължи адмирал Хюстън.
— Като изключим проблема с комуникациите — направо като в мечта.
— Добре, защото екипът на АКБД следеше видеоданните ти от катастрофата. Вече са набелязали няколко ключови компонента от самолета, които да бъдат извадени на повърхността.
— Сър?!
— Би ли се съгласил да се заемеш с това?
Джак прехапа долната си устна, за да не изругае. Беше се надявал, че с намирането на черните кутии задължението му към флота ще приключи.
— Ще трябва да се посъветвам с екипажа. — Естествено, давам ти цяла нощ да си помислиш. От АКБД ще имат достатъчно работа само с анализирането на записите.
Джак се намръщи. Не искаше да се връща в гробището на дъното. Макар че бе претърсвал много останки през изминалите десет години, това тук бе нещо различно. Напомняше му катастрофата, от която той самият бе оцелял.
— Ще си помисля, господин адмирал. Засега мога да кажа само толкова.
— Това е всичко, за което те моля.
Джак въздъхна, облегна се и загледа дълбокомера, чиято стрелка пълзеше към двестаметровата граница. Мракът около него започна да се разсейва. Сякаш настъпваше зазоряване след дълга безлунна нощ. Никога не бе искал така отчаяно отново да види небето.
По радиото се чу познат глас.
— Засякохме местоположението ти — каза Лиза. — Чарли вече спусна надуваемата лодка.
— Благодаря, Лиза. Колкото по-бързо се разкарай от този титаниев ковчег й си взема студен душ, толкова по-добре.
— А какво ще кажеш за новината на адмирала?
Лицето на Джак се изкриви. Не искаше да води този разговор.
— Ти какво мислиш? Трябва ли да се съгласим?
Сякаш можеше да чуе как Лиза свива рамене.
— Зависи от теб, Джак, но на мен не ми хареса това прекъсване на връзката. Подводницата е все още експериментална. Не е предназначена за такива драстични тестове. Ще ми се да я изтеглим на сух док и да я прегледаме изцяло, за да се уверим, че връзките и шевовете са наред. На такива дълбочини не може да се поемат неразумни рискове.
— Сигурно си права, Лиза. Останките няма да отлетят. — Джак хареса тази идея. Така можеше да изясни чувствата си. — Ще помолиш ли Робърт да подготви А-рамката? Ще измъкнем „Наутилус“ и ще я прегледаме, преди да решим как да отговорим на флотата.
— Добре — с облекчение отговори Лиза.
Стрелката на дълбокомера премина границата от сто метра. Джак погледна нагоре. Виждаше слънцето като светло петно в мътната вода.
— Ще изляза на повърхността след по-малко от минута.
— Чакаме те. Чарли вече тръгна.
Джак затвори очи, позволявайки си няколко мига насаме със себе си. Щом адмиралът е на борда на „Дийп фатъм“, подозираше, че това ще бъдат последните спокойни мигове през остатъка от деня. Знаеше, че го очаква продължителна среща и анализ.
Слънчевата светлина внезапно избухна около него и Джак отвори очи. Порови в страничното отделение и измъкна тъмните си очила. След продължителното прекарване на тъмно светлината изгаряше очите му. Затвори отделението и отпусна ръка върху DVD рекордера.
Без определена причина, но и без да може да устои на импулса, той извади малкия диск и го пъхна в джоба на влажния си неопренов костюм. Видеозаписът с кристалната колона нямаше нищо общо с
