катастрофата и Чарли щеше да иска да го види. Ако военните научеха за него, щяха просто да му го конфискуват и да го затрият сред хилядите други подробности — или поне така се помъчи да убеди сам себе си.
Всъщност дребната хитрина беше неговият начин да упражни някакъв контрол над ситуацията. Искаше да запази от цялото това приключение и нещичко за себе си.
Дочу се звук от мотор на съд, който се приближаваше към „Наутилус“. Джак се обърна и забеляза надуваемия „Зодиак“. Зелените му понтони подскачаха на вълничките.
Ухили се и си сложи слънчевите очила. Чарли бе на руля и му махна с ръка. „Кавалерията идва!“ Тогава Джак видя, че до геолога стои друг човек, облечен в черен неопренов костюм. Намръщи се. „Този пък кой е?“ Чарли спря до люлеещата се подводница и скочи на нея. Докато привързваше лодката, другият се гмурна във водата, преди Джак да успее да го разгледа по-добре.
Чарли се покатери на купола и го отвинти. Джак бутна отвътре и отвори капака. В кабината нахлу свеж въздух и той вдъхна дълбоко. Едва сега си даде сметка колко опасен бе станал въздухът в подводницата. Наистина бе прекалил с продължителността на това спускане.
Набра се на ръце и се измъкна от кабината.
— Кой е с теб?
— Едно от момчетата от АКБД. Дойде да се увери, че с черните кутии всичко е наред.
Джак се изпъна и ставите му изпукаха. Запълзя към носа на подводницата.
— Можех и сам да ги занеса.
— Не искат да поемат никакви рискове. Въпрос на национална сигурност и други подобни. Трябва да имат свой човек.
Джак коленичи и видя човека с шнорхел и маска до щипците на механичните ръце. Работеше бързо и ефективно. Поне бяха пратили човек, който разбира от подводници. Човекът освободи първата щипка и прибра двете кутии в голяма торба. Тя изплава на повърхността, закрепена с въже за кръста му. После, без дори да излезе за глътка въздух, мъжът се насочи към втората ръка. Освободи нефритения бюст и го прибра във втора торба.
Джак изпита уважение. Човекът си разбираше от работата.
— Помогни ми да обърнем лодката! — извика Чарли, когато и втората торба излезе на повърхността.
Джак напусна мястото си и помогна на Чарли в последните приготовления за отвеждането на „Наутилус“ обратно до „Дийп фатъм“. Нямаше да се наложи да пътуват дълго — корабът вече се бе насочил към тях. Джак присви очи към него.
Лодката рязко се залюля под краката му. Сграбчи облегалката на седалката на водача, за да запази равновесие. Погледна през рамо и видя човека от АКБД да се качва в лодката. Заклатушка се към него да му помогне, но докато стигне, мъжът вече се бе претърколил вътре и измъкваше едната от торбите.
— Нека ви помогна.
Джак се наведе и хвана другата торба. В следващия миг се озова паднал по задник на дъното на лодката.
— Не пипай! — нареди мъжът. Думите му бяха резки и със заповеднически тон.
Джак скочи на крака, почервенял от гняв и с кипнала кръв. Никой нямаше право да го докосва на собствената му лодка. Пристъпи напред.
— За какъв, по дяволите, се мислиш…
Едрият мъж се обърна, рязко свали маската и дръпна качулката на неопреновия си костюм.
Джак ахна. Не може да бъде! Не бе виждал бившия си колега повече от десет години.
— Дейвид?
Лицето на мъжа се изкриви от омраза. Преди Джак да успее да помръдне, към лицето му полетя юмрук. Ударът попадна в долната челюст и го отхвърли назад. Удари се в дъното на лодката и пред очите му заиграха искри.
Чарли моментално застана между нападателя и капитана си.
— Какво правиш, човече? Джак седна.
— Стой настрана, Чарли.
Изправи се на крака и усети вкус на кръв в устата си. Високият ямаец отстъпи половин крачка назад, готов при нужда да се притече на помощ на приятеля си.
Устните на Дейвид Спенглър се изкривиха в презрителна усмивка към Джак.
— Това беше за Джен! — рязко каза той.
Джак потърка челюстта си. Нямаше какво да отговори. Облегна се на седалката и попита:
— Какво правиш тук?
— Изпратен съм от новия президент да участвам в операцията.
— Но какво общо има ЦРУ с всичко това? Дясното око на Дейвид трепна.
— Да, чух за преместването ти — уморено каза Джак. — Май си се издигнал в света.
— А ти би трябвало да си го напуснал — отвърна Дейвид, обърна се и измъкна втората торба.
— Идеята да дойда тук не беше моя.
— Нека позная — рязко каза Дейвид. — Адмирал Хюстън те е извикал.
Джак сви рамене. Дейвид хвърли грубо втората черна торба на пода.
— Хюстън винаги е имал слабост към теб, Къркланд.
— Беше приятел и на Дженифър. — Гласът на Джак също започна да звучи грубо.
— Да, и видя какво й струваше това. Джак побутна Чарли към кормилото.
— Да се махаме оттук. — Погледна към Дейвид. В сините очи на другия виждаше обвинението, което чувстваше в собственото си сърце. — Съжалявам за Дженифър… — започна той.
— Майната им на съжаленията ти! — рязко го прекъсна Дейвид. — Аз си имам моите задължения, ти — твоите. Само не ми се пречкай.
Джак не можеше да намери думи да успокои положението. Дейвид никога нямаше да му прости за смъртта на сестра си. За пропастта между двамата нямаше мост. Отиде до кърмата, за да се увери, че буксирните въжета няма да се закачат в двигателя. Когато минаваше покрай бившия тюлен, мъжът се наклони към него и горещият му дъх стигна до лицето на Джак.
Очите на Дейвид блестяха от омраза и желание за мъст. Гледаше като бясно животно. Прошепна така, че единствено Джак да чуе думите му.
— Още не съм приключил с теб, Къркланд.
— Назад!
Карън дръпна Миюки. Пламъците изпълваха тесния тунел и бързо пълзяха по струята. Лазейки на четири крака, двете се скриха зад олтара.
Огънят лумна в камерата, съпроводен с изгаряща жега и задушлив пушек. Миюки закри уста с ръка. Очите й сълзяха.
Карън направи същото, като се мъчеше да не се закашля и да се издаде. Какво можеха да направят? На светлината на пламъците погледът й бе привлечен от ярките отблясъци от увитата около олтара змия. Двете й горящи очи я гледаха, отразявайки огъня. Рубини.
— Карън… — Миюки протегна ръка към нея.
Карън я пое и двете се притиснаха една към друга. Огнената стена не им позволяваше да избягат. Въздухът ставаше по-задимен с всяко вдишване.
— Съжалявам — промълви Карън.
— Може би има друг изход? — предположи Миюки. — Някакъв таен проход.
Карън прехапа устна, като трескаво се мъчеше да мисли през заливащата я вълна от паника.
— Не зная. Ако има, сигурно трябва да е някъде до олтара.
Очите й отново се отместиха към релефа. Нещо в него я тормозеше и привличаше вниманието й. Погледът и се спря върху рубинените очи. Докосна със свободната си ръка каменното изображение. И тогава го видя в отражението на пламъците — дефект. Едното око блестеше много по-ярко от другото. Сякаш зад
