него имаше празно пространство. Натисна окото с пръст.
— Какво правиш? — обади се Миюки.
Камъкът потъна навътре, чу се рязко изщракване и главата на змията се размърда в ръката й.
— Това е ключалка!
Сега можеше да движи главата напред-назад. Но не се случи нищо. Как точно действаше?
Междувременно димът ставаше все по-гъст и започна да се стеле по пода. Пламъците при тунела намаляха — горивото бе почти изцяло изгоряло. Карън разтърка възпалените си очи. Чу как нападателите им се суетят отвън. Щом този опит да ги накарат да излязат не успя, какво ли щяха да предприемат сега?
Отговорът дойде бързо. В помещението полетя горяща бутилка и експлодира пред олтара. Лумнаха пламъци.
Карън падна назад, а Миюки се метна зад олтара с писък.
— Майната им! — изруга Карън.
Без да обръща внимание на пламъците, тя отново се доближи до олтара. Тайната ключалка подсказваше, че изображението не е просто украса. „Възможно ли е тук да има скрит проход?“ Жегата изгаряше страните на Карън, докато изучаваше каменната змия. Тя обвиваше целия олтар и опашката й не бе далеч от изправената й глава. Осени я идея. Влечугото Уроборос. Змията, захапала собствената си опашка. Символът на безкрая. Много култури имаха подобни митични образи. Имаше го дори в астрологията на маите.
От другата страна на тунела гласовете станаха разгорещени, резки и спокойни. Внезапно в камерата влетя куршум и рикошира в стената сред дъжд от каменни отломки. Карън приклекна и завъртя главата на змията, докато върхът на муцуната не докосна опашката.
Под краката й се чу шум от разместване.
— Какво става? — прошепна Миюки, като махаше с ръка, за да разгони пушека.
Карън отстъпи назад, когато олтарът хлътна надолу и започна да потъва в пода.
— Хайде!
Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча надолу към мастиленочерната тъмнина. Олтарът се бе спуснал поне два метра.
Усети, че отдолу има по-голямо помещение, и се наведе да го разгледа по-добре. Покрай лявото й ухо изсвири куршум и Карън се хвърли по корем.
— Няма друг изход оттук — каза тя и погледна приятелката си.
От ужас Миюки бе ококорила очи, но й отговори с рязко кимане. Карън пъхна фенерчето в устата си.
— Аз съм първа — изфъфли тя.
Провеси крака в ямата и потърси опора. Не успя да открие. Погледна надолу, прицели се във върха на олтара и скочи. Краката й се подгънаха и тя се подпря на една ръка.
Освети помещението, в което се бе озовала. По пода имаше локви тъмна вода, а от тавана висяха бледи завеси от водорасли. В отсрещната стена започваше тъмен тунел. Изправи се и го освети, за да го огледа. Не беше тунел, а стълба. Спускаше се под стръмен ъгъл надолу. Накъдето и да водеше, беше по-добре, отколкото да останат тук.
Поредният изстрел се разнесе отгоре, последван малко по-късно от друг.
Миюки изпищя, легнала по корем. Карън се изправи и извика:
— Хвърли ми пистолета и кобура. Лицето на Миюки изчезна за миг.
— Дръж!
Тя хвърли кожения кобур. Пистолетът полетя секунда по-късно и Карън успя да го улови.
— Сега скачай и ти!
— Още не. — Миюки отново изчезна. „Какво е намислила?“ После се появиха краката й. Карън се протегна и насочи глезените й.
— Така. Можеш да скачаш.
Миюки се пусна и се стовари почти върху главата на Карън, която я задържа.
— Браво!
— Да бе, благодаря — измърмори Миюки, стиснала чантата с оборудването плътно до гърдите си. — Нямах намерение да оставям Гейбриъл горе.
Въпреки ситуацията, в която се намираха, Карън се ухили. Наведе се и взе пистолета. Сега и двете разполагаха със своята малка защита. Постави оръжието в кобура и го закопча на рамото си.
— Да вървим.
Скочи от олтара, следвана от Миюки. Веднага щом дребната японка слезе от камъка, отново чуха тътен над главите си. Олтарният камък и платформата му поеха нагоре, издигнаха се на базалтов стълб и се наместиха обратно.
— Чувствителност на натиск.
Карън със страхопочитание си представи хитроумната система от противотежести. Беше поразена от факта, че механизмът функционираше след цялото време, прекарано под солената вода.
Възцари се пълен мрак. Откъм шахтата се чуваше звук от падащи капки. Миюки извади фенер от чантата, включи го и го насочи напред. Лицето й бе решително.
— Ти си първа.
Карън кимна и поведе напред. Стълбата беше тясна, но таванът бе достатъчно висок, за да могат да слизат прави. Вътре в тунела ехтящият звук от падащата вода стана по-силен. Карън освети влажната стена и прокара пръст по повърхността й.
— Каменните блокове прилягат плътно един към друг. Едва виждам процепите.
В отговор Миюки само изсумтя. Продължаваше да хвърля поглед през рамо, докато се спускаха бавно надолу.
— Мислиш ли, че ще ни последват? Карън отново насочи фенерчето си напред.
— Ами… не знам. Но ако решат да го направят, по-добре да бъдем колкото се може по-далеч.
Следващите няколко стъпала Миюки запази мълчание. Дишането й обаче стана напрегнато и забързано. Най-накрая зададе въпроса, който се въртеше и в главата на Карън:
— Накъде ли води това?
— Предполагам, че до някаква погребална камера. Но не съм сигурна. Шахтата е много стръмна. Вече би трябвало да сме близо до основата на пирамидата.
Сякаш за да потвърди думите й, стълбата свърши и се озоваха в тунел, който продължаваше право напред. Беше много дълъг. Фенерчето на Карън не можеше да пробие до края му. Подът бе покрит с повече от педя вода. На светлината Карън видя тънки струйки вода, процеждащи се през пукнатините в тавана.
— Сигурно сме под пирамидата… под нивото на океана — промърмори тя. — Погледни стените. Не са от дялани камъни, а са изсечени в скалата. Сигурно са били необходими десетилетия, за да се прокопае този тунел.
Миюки се наведе към стената.
— Може и да не е. Може да е просто тунел в лавата. Япония е пълна с такива.
— Хмм… може би.
Миюки се загледа към течащата вода.
— Не съм много запозната с това. Не може ли просто да изчакаме…
Прекъсна я остър звън, отекващ надолу по стълбите към тях. Метал върху камък. Двете жени се спогледаха.
— Опитват се да проникнат вътре — каза Карън. Миюки я побутна към наводнения тунел. — Давай нататък!
Карън нагази и дъхът й секна от студената вода, покрила глезените й. В застоялия въздух се носеше остър мирис на сол. Миюки я последва, здраво стиснала чантата си. Продължиха нататък по дългия тунел. Плясъците под краката им отекваха напред и назад. Шумът ги държеше напрегнати.
Карън прокара отново пръсти по стената. Бе все така гладка, почти като от стъкло. Прекалено гладка, за да бъде изсечена с примитивни инструменти. Изглеждаше като естествен тунел, точно както бе предположила Миюки. Почука по стената.
