— Недей! — викна Миюки.
Викът й стресна Карън. Тя отпусна ръка.
— Нали не искаш да се издавим?
— Но тунелът е оцелял векове!
— Въпреки това недей да чукаш по стените. След земетресенията и издигането един дявол знае колко крехки са станали.
— Добре — каза Карън, — ще я оставя на мира.
Насочи вниманието си напред към прохода, който сякаш започна да се разширява. Ускори крачка. Може би са стигнали края? Молеше се да има още един изход. Звънът на метал върху камък продължаваше да се разнася зад тях. Преследвачите им не бяха се отказали.
Нагазила във водата вече до колене, Карън забърза напред, но скоро спря. Огледа се със зяпнала уста. Тунелът продължаваше, но в тази част се разширяваше. Таванът се превръщаше в купол — също толкова гладък, колкото и самият проход. Ако беше с вулканичен произход, сигурно това място е било образувано от някакъв мехур.
Карън освети стените с фенерчето си. Таванът бе изпъстрен с парченца кварц. Отначало си помисли, че в тях няма никаква система, но след като се завъртя в кръг и ги огледа, разбра:
— Това е звездна карта. Виж, онова там е съзвездието Орион.
Миюки не изглеждаше чак толкова впечатлена. Погледна през рамо, когато зад тях се разнесе поредният удар.
— По-добре да продължаваме напред.
Карън отпусна фенерчето. Знаеше, че Миюки е права, но краката й просто не можеха да помръднат. Никога досега не бе откривано подобно нещо из островите на Южния Пасифик. Кой бе построил всичко това? Лъчът на фенерчето, насочен сега напред, освети част от стената на височината на кръста й. Вниманието и привлече ярко проблясване. Присви очи. В гладката стена бе издълбана малка ниша. Гнездо. Нещо вътре в него отразяваше светлината. Карън приближи към нишата.
Миюки понечи да каже нещо, но Карън я спря с ръка. Наведе се и погледна към малката вдлъбнатина. Вътре лежеше кристална звезда с големина на човешка длан. Петте върха заблестяха под лъча на фенерчето. Сякаш в звездата експлодира дъга. Когато отклони фенерчето, Карън забеляза дълбоки линии върху стената и направи крачка назад. За малко щеше да ги пропусне. Освети извитата стена.
— Господи!
Върху камъка имаше грижливо издълбани символи. Три реда. Очевидно някаква древна писменост.
Наведе се напред и докосна първия символ с пръст. Врязванията бяха точни и дълбоки, сякаш нанесени с инструмент с диамантен връх. Но въпреки прецизността самите знаци изглеждаха недоизкусурени. Груби йероглифи. Рисунки на животни и хора в неестествени пози и с променени форми. Странни образи и повтарящи се символи.
Карън наклони глава и премести лъча. Редовете продължаваха на височината на кръста й по целия мехур в тунела. Обърна се запъхтяна към Миюки.
— Трябва ми снимка на това.
— Какво? — Приятелката и я изгледа, сякаш бе полудяла. Карън се изправи и посегна към чантата на Миюки. — Снимай с камерата. Запази го. Не мога да рискувам да се загуби.
Миюки се намръщи.
— Какви ги дрънкаш? Трябва да се махаме оттук.
— Иманярите могат да ги унищожат. Или всичко отново да потъне в океана.
— Повече ме е грижа да не потъне заедно с нас. Карън я погледна умолително. Накрая Миюки въздъхна и и подаде чантата. Карън я задържа, докато дребната японка ровеше за малката си цифрова камера. Намери я и подаде фотографската си лампа на Карън.
— Ще ми трябва много светлина. Помогни ми.
Миюки се обърна към стената с вдигната камера. Бавно започна да се върти, докато не засне целия пояс древни знаци.
Докато работеха, Карън изведнъж проумя нещо.
— Това не са три реда — промърмори тя. — А един-единствен. Започва от кристалната звезда и обикаля по стената като канал на грамофонна плоча.
— Или на навита на кълбо змия — Миюки приключи с филмирането, свали камерата и започна да я прибира. — Доволна ли си?
Карън й подаде лампата.
— Би ли могла да направиш и няколко снимки на звездната карта на тавана?
Миюки се намръщи, но взе лампата. Карън преметна чантата през рамо и се обърна.
— Ще взема кристала. Не можем да го оставим на иманярите. — Тя отиде до нишата, хвана звездата, опита да я вдигне, но не успя. Внимателно я натисна, но тя така и не помръдна. — По дяволите! Циментирана е.
Миюки приключи със снимането и се присъедини към Карън.
— Тогава я остави. — Погледна назад към тунела. Ударите бяха спрели преди няколко минути. — Не ми харесва тази тишина. Може би са успели да си пробият път.
Карън се намръщи. Не й се искаше да оставя кристалната звезда.
— Светни ми. Трябва да виждам какво правя.
Миюки се доближи още повече и насочи лъча към нишата. Дъгата пак заблестя ярко.
— Изумително! — призна тя шепнешком.
Карън отново хвана звездата и започна да дърпа. Този път тя се отдели лесно. Карън залитна назад и се блъсна в Миюки. Фотографската лампа полетя и падна във водата.
Миюки се наведе, за да я вземе.
— Надявам се, че си приключила — каза тя, като шареше с ръце във водата. — Добре че лампата е водоустойчива.
Карън държеше звездата на височината на корема си. Беше тежка колкото топка за боулинг и трябваше да я държи с две ръце. Звездата не бе циментирана в нишата, просто Карън не бе очаквала да е толкова тежка.
— Това нещо тежи цял тон!
Вдигна звездата и я пусна в страничния джоб на чантата. Тя увисна тежко на рамото й.
— Добре. Да тръгваме.
— Трябва да побързаме. Не ми харесва тази тишина…
Експлозията ги свари неподготвени. Двете жени паднаха на колене, когато тунелът се разтресе. Ехтящият грохот ги оглуши.
Карън се извъртя, стараейки се да задържи чантата над водата. Посегна да извади пистолета си. Миюки насочи фенера към началото на тунела. Към тях се носеха талази дим.
— Динамит — каза Карън. — Сигурно са им омръзнали кирките.
Когато екотът заглъхна, тунелът се изпълни с нисък тътен. Чуха гъргорене. На няколко метра от тях изригна фонтан морска вода. Още по-близко в тавана се отвори пукнатина, от която започна да тече малък водопад.
— Разпада се! — ужасена извика Миюки.
В тунела започнаха да изригват фонтан след фонтан. Полетяха късове скала.
— Да изчезваме — изкрещя Карън.
Водата вече се бе покачила до бедрата им.
Карън тръгна нататък към следващия тунел. Миюки с мъка вървеше зад нея през дълбоката вода.
— Къде отиваме?
Карън не знаеше какво да отговори. Първо огън, а сега и вода. Ако не бе вълната от страх, щеше да оцени иронията. Но не и в този момент. Тъмният проход напред продължаваше отвъд досега на фенерите им… и бързо се пълнеше с леденостудена вода.
