— Това е най-новата модификация на „Персей“. Информацията е все още секретна.
— Трябваше ли да ми го казвате?
Хюстън махна с ръка.
— Утре така и така щеше да разбереш. Тези малки подводни приятелчета биха ти помогнали, ако някоя твар отново се опита да те налапа.
Джак се ухили.
— Е, не бих възразил флотата да ми пази гърба.
Шум от стъпки по стълбата прекъсна разговора им. И двамата се обърнаха. Джордж Клейн се показа откъм долната палуба.
— Стори ми се, че чух гласове — каза историкът. — И се надявах, че си все още буден, Джак.
Джак бе изненадан от неугледния вид на професора — тъмни кръгове около очите, покрита с четина брада. Сякаш бе изкарал две денонощия, без да мигне. И като се замисли, си даде сметка, че не бе виждал Джордж през целия ден.
— Какво има, професоре? Историкът вдигна навита на руло карта.
— Нещо, което исках да споделя с теб. Проучвах инцидентите от миналото в този район. Мисля, че трябва да видиш това.
Джак знаеше, че Джордж не приказва празни приказки. Историкът си държеше езика зад зъбите, преди да постигне резултат. А от състоянието му личеше, че е попаднал на нещо значително.
— Какво си открил?
— Може би причината за катастрофата на Еър Форс 1. Адмиралът се изправи и изгледа многозначително Джак.
— Май днес всички представят теориите си.
Джордж не обърна внимание на думите му, отиде до масата и разви рулото. Джак позна картата на Тихия океан с начертан червен триъгълник върху нея. Преди да се вгледа по-добре, корабът се разтресе от силен тътен.
Всички замръзнаха.
Когато грохотът утихна, Джак чу Елвис да лае някъде от търбуха на кораба. Професорът потръпна и нагласи очилата си.
— Размина ни се на косъм. Тази гръмотевица сигурно е… Адмиралът и Джак бяха скочили на крака.
— Това не беше гръмотевица — каза Джак и се насочи към вратата, водеща към задната палуба.
Валеше силен дъжд. Вятърът се мъчеше да отскубне вратата. Подът силно се люлееше под краката му. Двамата мъже го последваха от камбуза.
Джак заоглежда морето. На около четиристотин метра от тях забеляза очертанията на „Гибралтар“. Целият кораб светеше. От палубата му към небето се понесе малка огнена топка.
— Какво стана? — попита Джордж, като си бършеше очилата.
Никой не му отговори. Но докато гледаше огнената топка, Джак почувства, че истинските неприятности тепърва започват.
11.
Заточеници
Докато се изкачваше по стълбите, Карън трепереше от желание да се захване за работа. След вчерашния опит за кражба двете с Миюки бяха прекарали целия ден в разправии с охраната на университета. Въпреки че бе използвала пистолета си за самоотбрана, властите й го отнеха. Поради стриктните японски закони трябваше да дава показания в продължение на часове, докато най-после я пуснаха от полицията. По-късно ректорът на университета, загрижен след атаката, се обади и увери двете жени, че ще им осигури допълнителна охрана.
Карън от своя страна също бе взела мерки и бе преместила кристалната звезда в трезора на банката, очаквайки повторен опит за кражба.
Дори в този момент, докато се катереше нагоре по стълбите, я придружаваха двама униформени служители на охраната. Поне ректорът бе удържал на думата си, помисли си Карън. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и тръгна към лабораторията на Миюки. След като почука и се представи, чу изщракване на ключалка. Вратата се отвори едва-едва.
— Добре ли сте, докторе? — попита бодигардът на японски.
Миюки кимна и отвори вратата, за да може Карън да влезе.
— Тук сме в безопасност — каза Карън на развален японски. — Ще заключим вратите и ще ви се обадим, когато стане време да тръгваме.
Мъжът кимна и се обърна. Карън затвори вратата и Миюки я заключи отново. Карън въздъхна и хвана ръката на приятелката си.
— Сега сме защитени — каза тя. — Няма да се върнат. Не и при толкова много охрана.
— Но…
Карън стисна ръката й. Спомни си колко спокоен бе главатарят на крадците и как изби пушката на партньора си.
— Не мисля, че възнамеряват да ни сторят зло. Искат само артефакта.
— И са решени да го получат на всяка цена — мрачно добави Миюки.
— Не се безпокой. Оставила съм го в трезора. Ще им се наложи да се справят с охраната на Токийската банка, за да се доберат до него.
— Въпреки това не искам да рискувам. — Миюки посочи към комбинезоните, висящи на стената. — Хайде. Гейбриъл откри нещо интересно.
— Наистина ли? Нещо за писмеността?
— Да, приключи със събирането на останалите образци от Великденския остров.
Карън побърза да навлече комбинезона. — Смяташ ли, че разполага с достатъчно информация, за да може да я преведе?
— Много е рано да се каже. В момента работи по въпроса. Като напъхваше косата си в бонето по пътя към втората врата, Карън попита:
— А ти какво мислиш?
Миюки сви рамене и отключи вратата към лабораторията. Отново се разнесе познатото съскане.
— Не би трябвало ти да ме питаш.
С типичния си японски стоицизъм Миюки рядко се шегуваше, когато ставаше въпрос за работа. Затова думите й заинтригуваха Карън.
— Какво има? — Сама ще видиш.
Очевидно бе открила нещо важно.
— Какво? Какво има?
Миюки я поведе към редицата компютри.
— Гейбриъл, ако обичаш, изведи Образ 2B на първи монитор.
— Разбира се. Добро утро, доктор Грейс.
— Добро утро, Гейбриъл! — Карън вече започваше да свиква с безплътния им колега.
Двете седнаха на столовете си. Карън видя на монитора пред тях да се носят данни с такава скорост, че изглеждаха размазани. Но все пак успя да забележи, че много от образите бяха на непознатите йероглифи. След няколко секунди на екрана се появиха пет знака.
@@@@@@
Не й направиха особено впечатление.
— Добре. Какво е това? Да не би да си в състояние да ги преведеш, Гейбриъл?
— Не, доктор Грейс. При сега наличните данни дешифрирането на езика остава невъзможно.
Карън разочаровано се намръщи.
