— Как успя?
Ковалски посочи с палец към вратата.
— С малко помощ от приятели.
В помещението влезе втори човек с превързана глава и пушка в ръката. Остана на позиция при вратата.
— Том! — възкликна Джени. Очевидно познаваше и двамата.
Но приятелят и не бе сам. Нещо рошаво с ярки очи и изплезен език мина покрай коляното му и скочи в помещението.
— Господи! — възкликна Мат и се отпусна на коляно. — Бейн!
Думите заседнаха в гърлото му. Кучето скочи при вратата на клетката и напъха нос между пръчките, опитвайки се да се промуши между тях, като скимтеше и неспокойно пристъпваше от нетърпение.
— Намерихме го при ледените върхове — обясни бързо Ковалски, докато отключваше вратите на клетките. — Или по-скоро, той ни намери. Руснаците оставиха Том като парче мъртво месо на леда, но той бе само зашеметен. Измъкнах го.
— Значи оцеляхте! — Джени все още не можеше да повярва на очите си.
Ковалски се изправи.
— Не и благодарение на вас, приятели… Избягахте и ни оставихте като мъртъвци. Следващия път проверявайте шибания пулс, за Бога.
Веднага щом вратата на клетката му се отвори, Мат се измъкна навън и забърза. Времето бе срещу тях. Извади камата от трупа и освободи ръцете на адмирала, след което претърси стражите за други оръжия и взе всичко, което можеше да свърши някаква работа. Раздаде оръжия и на останалите.
— Най-добре да си размърдаме задниците.
— Оттук — каза Том и всички се втурнаха по извития външен коридор към същата сервизна шахта, през която Мат и останалите бяха избягали преди часове.
Докато се вмъкваха един по един, в другия край на нивото настъпи суматоха. Разнесоха се викове. Мат спря и заслуша, давайки знак на групата на биолозите да влезе в тунела. Беше Крейг. Сигурно бе разбрал, че отменящият код е уловка. Мат не искаше да попада пред очите му, когато открие че са избягали.
Вмъкна се в шахтата, следван от Бейн и Джени. Ковалски ги поведе към сервизните шахти.
— Криехме се като плъхове в стените още откакто започна атаката. Том познава станцията като дланта си. Просто чакахме удобен момент да ви измъкнем.
— Къде е тази вентилационна шахта? — попита Уошбърн, докато групата се изсипваше в едно от сервизните помещения. Маки все още бе в ръцете и. Момчето мълчеше и се оглеждаше с ококорени очи.
— На около осемстотин метра оттук — отвърна Том. — Но тук долу сме в по-голяма безопасност.
Мат се обърна към адмирала.
— Какъв е периметърът на поражение на бомбата? Ковалски се обърна към тях с див поглед.
— Бомба ли? Каква бомба? Петков сякаш не го чу.
— Опасността идва не толкова от самия взрив, колкото от ударната вълна. Ще разбие целия остров и ледовете на километри. Няма начин да се спасим.
— За каква шибана бомба говорите? — извика Ковалски.
Джени му разказа. Той поклати глава, сякаш се мъчеше да отхвърли истината.
— Фантастично, мамка му! Значи за последен път ви спасявам задниците.
— Колко време ни остава? — попита Том. Мат погледна часовника си.
— Петнадесет минути. Няма да можем да се измъкнем.
— Тогава какво ще правим?
Мат взе едно от конфискуваните оръжия — черна шишарка.
— Май имам идея.
— Приятел, това нещо не е достатъчно мощно, за да пробие дупка до повърхността — каза Ковалски.
— Не отиваме нагоре.
— Ами тогава накъде?
Мат отговори и всички се втурнаха като луди. Времето изтичаше.
Ковалски тичаше след него.
— Няма да стане, мамка му.
21:10
Крейг зяпна празните клетки и мъртвите пазачи. Рязко се извърна към двамата бойци, които го съпровождаха.
— Намерете ги!
Трети се втурна през вратата.
— Сър, май са избягали в сервизните шахти.
Крейг стисна юмрук.
— Естествено! — промърмори. Но какво се мъчеха да направят? Къде щяха да отидат? Мислеше трескаво. — Пратете двама души вътре. Руският адмирал не трябва…
Прекъсна го глух взрив. Подът се разтърси. Пазачите замръзнаха на място.
Крейг се загледа между краката си.
— Мамка му!
21:11
Един етаж по-надолу Мат доближи люка на пристана. Останалите се бяха наредили покрай стената на петото ниво. Миг по-рано той бе отворил люка и бе хвърлил вътре двете запалителни гранати, взети от убитите стражи.
Докосна металната врата с голи пръсти. От ледено студена тя се бе нажежила. Мощността на зарядите V-клас продължаваше да го поразява. Но дали бяха достатъчно мощни, за да свършат работа?
Имаше само един начин да се разбере.
Щом ехото от взрива утихна, Мат отвори вратата. Тя водеше към пристанището на руската транспортна подводница от старата 1-серия. Допреди миг помещението бе наполовина пълно с лед, който изцяло обгръщаше кулата. Мат си спомни последното признание на Владимир. Баща му бе саботирал подводницата, като изхвърлил целия и баласт, тя изплавала и се заклещила на място. През годините помещението се бе наводнило и замръзнало.
Мат погледна вътре. Двете гранати бяха превърнали замръзналата гробница в огнен ад. Водата кипеше. Огнени петна танцуваха по новообразуваното около подводницата езеро. Разнасяше се миризма на дим и фосфор. Започнаха да го парят очите и лицето. Все още бе прекалено горещо, за да може да се влезе.
— Следващия път пробвай само с една — промърмори Ковалски, като си прикриваше лицето.
Поне леденият хълм около кулата се бе разтопил. Люкът на подводницата бе открит.
Ако успееха да се доберат до него.
Мат погледна часовника си. Тринадесет минути. Обърна се към останалите. Нямаше време за губене.
— Всички вътре!
Уошбърн нагази първа, следвана от биолозите. Водата стигаше до коляното. Том тръгна след тях.
— Отворете люка! — извика Мат.
Той и Ковалски заеха позиции на входа, насочили оръжията си към стълбите. Въпреки солидната изолация на пристана сигурно всички бяха чули експлозията.
— Всички да влязат в подводницата! — обърна се Мат към Джени.
Тя кимна и тръгна с Маки на ръце и с Бейн до нея. Петков продължаваше да говори по уоки-токито, предавайки координатите на „Полярен страж“.
— Мат! — извика Джени. Усети тревогата в гласа и и се обърна. — Водата става по-дълбока!
