всички нива без четвъртото. Нашите в момента са там.
— А адмирал Петков? — попита Мат.
Мъжът побутна пленника. Отслабнал от ужаса и загубата на кръв, той се строполи на една страна, без да посмее дори Да си свали ръцете, за да се подпре на тях.
— Казва, че адмиралът е избягал в Ниво Четири. Но засега не сме го открили. Може и да лъже.
В този момент към тях се приближи сержант Конрад. Крейг насочи цялото си внимание към него.
— Е?
— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава войникът. — Мога само да кажа, че е някакво маломощно ядрено устройство. С минимален радиационен риск. Но със сигурност не е обикновена бомба. По-скоро цели да разстрои нещо. Като онези електромагнитни пулсови оръжия, които се разработват. Експлозивната мощност е ниска за ядрена бомба, но енергията и би могла да създаде мощен импулс. Не мисля, че става въпрос за електромагнитен импулс. Нещо различно е, непознато.
— Казахте, че експлозията ще бъде малка — прекъсна док-лада му Мат. — Само това ме интересува. Колко малка?
— Малка за ядрено устройство — сви рамене сержантът. — Но ще пукне този остров като твърдо сварено яйце. Гръмне ли, всички сме мъртви, без значение що за импулс ще излъчи.
— Можете ли да я деактивирате?
Конрад поклати глава.
— Задействащият механизъм е от субсонични приемници. Свързан е към външен детонатор. Ако не успеем да се доберем до отменящия код и да го изключим, това бебче ще гръмне след… — той погледна часовника си — … след петдесет и пет минути.
Крейг потърка лявото си слепоочие.
— Значи трябва да открием адмирала. Той е единственият ни шанс — погледът му се спря върху уплашения младеж на пода. Кимна на войника, който го бе ритнал. — Разбери какво знае.
Явно пленникът го бе разбрал. Ужасен, започна да дърдори на руски, като продължаваше да държи ръцете си на главата.
Мат застана между него и войника.
— Няма нужда. Мога да намеря Петков. Знам къде се е заврял.
Крейг се обърна към него.
— Къде?
— На Ниво Четири. Ще ви заведа.
Крейг присви очи и погледна първо младежа, после стълбата.
— Добре. И без това се съмнявам, че този знае нещо — извади пистолета си и стреля в главата на пленника.
Гърмежът прозвуча силно в притихналата станция. Кост, мозък и кръв се пръснаха по пода.
— Исусе Христе! — изкрещя Мат, щом ехото заглъхна. — Защо го направи?
Крейг отново присви очи.
— Не се прави на глупак, Мат. Много добре знаеш защо — тръгна към шахтата и даде знак на двамата войници да го последват. — Или ние, или те. Избирай страна и да действаме.
Мат остана замръзнал на мястото си, но загледан в Джени, която се беше извърнала от трупа, за да скрие ужасната гледка от детето. Изстрелът го бе накарал отново да се разреве с пълна сила. Джени го държеше здраво.
Мат пристъпи към тях, наведе се и ги прегърна.
— Върви — каза му тя въпреки желанието си. Не и се искаше да се отделя от тях. — Но си отваряй очите на четири.
Едва забележимо кимване. Беше я разбрал. В момента най-голямата опасност бе бомбата. Ако успееха да я блокират, трябваше да намерят начин да се спасят и от руснаците, и от „Делта Форс“.
Мат се изправи и метна пушката на рамо.
Джени затвори очи. Не искаше да гледа как се отдалечава. Но когато той направи няколко крачки, ги отвори отново. Гледаше всяко негово движение, широките рамене, големите крачки. Изпиваше го с поглед, без да знае дали ще го види отново. Съжали за пропилените в горчив гняв години.
Изчезнаха от поглед. Двамата стражи останаха на местата си при шахтата. Опита се да утеши хлипащото дете, както не бе успяла да утеши Тайлър. Прекара пръсти през косата му, като шепнеше безсмислени успокоителни думи.
Двамата войници тихо разговаряха. Стрелбата и експлозиите бяха затихнали окончателно. Нивото все още бе замъглено от пушека. Сферата все така проблясваше през мъглата като маяк — титаниево сърце, отброяващо изтичащите минути.
Докато люлееше момчето, зад нея зашепна нечий глас, призрачен и неясен. Отначало дори си помисли, че само и се е сторило. И тогава гласът изрече името и.
— Джени… чуваш ли ме?
Предпазливо погледна зад себе си. Звукът идваше от някаква разпиляна по пода електроника.
— Джени, тук е капитан Пери от „Полярен страж“.
20:32
„Полярен страж“
Пери стоеше в свързочната кабина на мостика и говореше по УТК-линията на подводния телефон.
— Ако ме чуваш, премести се към мястото, откъдето идва гласът ми.
Докато чакаше, включи интеркома и повика „Циклоп“.
— Джон, Аманда може ли да види Джени на монитора?
Реагира ли дъщеря ти?
Кратка пауза, след което дойде и отговорът:
— Да!
Усети бащинската надежда в гласа му.
През изминалите пет минути бяха изчаквали момент Джени да остане сама. По-рано Пери бе подслушал разговора между „Дракон“ и станцията по подводния телефон. Надяваше се спуснатият във водата изолиран проводник да не е пострадал при взрива.
— Джени, виждаме те на сонара. Има ли начин да отговориш? Би трябвало да има приемник. Прилича на обикновен телефон. Ако го откриеш, просто говори по него.
Зачака, като се молеше. Не знаеше каква помощ би могъл да предложи, но поне трябваше да е наясно със ситуацията в станцията, за да изработи някакъв план.
Линията остана безмълвна.
„Хайде… трябва ни някакъв шанс. Поне мъничко късмет.“
Тишината продължаваше.
20:33
Полярна станция „Грендел“
Джени стискаше телефонната слушалка. Сълзи се стичаха по бузите и. Жицата бе прерязана. Нямаше начин да отговори. От безсилие и отчаяние и идваше да разбие слушалката в пода.
За момента двамата стражи бяха заети със собствения си разговор. С едната си ръка продължаваше да прегръща Маки — не искаше да привлича вниманието им.
Гласът на капитана се разнесе отново.
— Трябва да има някакъв проблем при слушалката. Но имаме достъп до всички средства за комуникация в станцията. Подслушваме всичко. Просто трябва да намериш какъвто и да било радиопредавател. Дори и обикновено уоки-токи.
Слухът ни е адски добър. Направи го. Но не позволявай никой от „Делта Форс“ да те види.
Джени затвори очи.
— Просто знай, че те наблюдаваме. Ще направим каквото можем, за да ти помогнем.
