нямаше нищо против.
Само преди половин час на „Омега“ беше изпаднала в пълна паника. Опитваше се да предупреди останалите за онова, което са намислили командирите на „Делта Форс“, и за сонарната честота, издаваща присъствието на грендели. Оказа се, че не са били чудовищата — „Полярен страж“ бе активирал „Дълбочинно око“.
Но преди да успее да привлече вниманието на Сюел, двойните врати на бараката рязко се отвориха и вътре се бе втурнал Грег с малка група свои хора. Нареди на всички да запазят пълно мълчание.
Смаяна от чудото, Аманда се бе хвърлила в обятията му. Без да обръща внимание на присъстващите, той я бе притеглил към себе си, целуваше я и шепнеше, че я обича.
Изчакаха хеликоптерът на „Делта Форс“ да се издигне във въздуха. След това тичаха през сенките начело с Грег към бараката на океанографите. Вътре Аманда видя странна гледка. В центъра на главната лаборатория се издигаше кулата на „Полярен страж“. Подводницата бе изплавала през квадратната дупка, изрязана в леда, която бе пристанище на двуместната батисфера на океанографите.
Когато всички се спуснаха долу в подводницата, Грег заповяда аварийно потапяне. „Полярен страж“ се спусна надолу като тухла. Намираха се на дълбочина четиридесет фатома8, когато руските запалителни експлозиви V-клас вдигнаха във въздуха покрива над главите им.
По това време Аманда беше в „Циклоп“. Видя с очите си ослепителния проблясък, невъзможната гледка на пламъци, изригващи надолу във водата. Подводницата се бе разтърсила и само благодарение на водната изолация бяха оцелели, макар и здравата раздрусани.
След това Грег бе изпратил безумно послание на дълги вълни до баща и, в което го информираше за действителната мисия на отряда на „Делта Форс“.
— Вече бях там и се готвех да направя опит да ви измъкна под носа на руснаците. Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да ви спасявам от свои — последните му думи бяха пропити с горчивина.
Освен товаи бе съобщил за състоянието на баща и след инфаркта. Но за щастие сега се възстановяваше в болницата на Военноморските сили в Оаху.
— Беше настоял преди да започнат да го лекуват, да изпратят предупреждението.
Беше ги спасило умелото и точно разпределение на времето.
В момента „Полярен страж“ отново шпионираше отдолу. Този път подводницата бе увиснала неподвижно до обърнатата ледена планина, криеща в недрата си полярната станция „Грендел“. С помощта на проникващия сонар на „Дълбочинно око“ бяха наблюдавали нападението срещу базата. Зловещо бе да гледаш безмълвната картина на екрана, призрачните образи на хора и престрелки.
След това избухна експлозия, изобразила се на монитора като ярко жълто петно.
Постепенно то се изчисти.
Грег стисна коляното и — искаше да говори с нея. Аманда се обърна и го погледна.
— Не зная как бихме могли да им помогнем — каза той. — Май входът се срути. Попаднаха в капан.
Зад Грег някой се размърда и пристъпи напред.
— Джени.
Беше бащата на другата жена. Посочи един от призраците на екрана.
— Това е дъщеря ми. Аманда го погледна.
— Сигурен ли сте?
Той се наведе още по-напред и прокара пръст по долната половина на образа.
— Счупи си крака, когато беше на двадесет и две. Използваха гвоздеи, за да закрепят костта.
Аманда леко настрои фокуса на сонара. Старецът май беше прав. Проникващият сонар действаше донякъде като рентгенов апарат. И наистина в единия крак като че ли имаше метал. Нищо чудно да беше тя.
Обърна се към Джон и видя изписания на лицето му страх. Той знаеше, че на екрана е дъщеря му. Трябваше да спасят Джени и останалите, попаднали в капана между двете сили.
Грег посочи монитора. По горните нива на станцията се появиха малки жълти петна. Нямаше нужда от обяснение какво означават те. Стрелба.
Голям кехлибарен пламък лумна в центъра на станцията Аманда се обърна към Грег. — Граната — раздвижиха се устните му. Отново загледа монитора, на който проблясъците и петна-та продължаваха да се спускат към дълбините на станцията. Това бе истинска война.
20:22
Полярна станция „Грендел“
Избухна нова граната и разтърси пода. Джени държеше на ръце инуитското дете. Момчето пищеше и плачеше, запушило ушите си и стиснало здраво очи. Приклекна и го залюля, за да го успокои.
Мат стоеше над тях с пушка в ръка.
Викове и изстрели се чуваха от централната шахта, съпроводени с кълба дим и сажди. Някъде долу имаше пожар. Базата бе изградена предимно от стомана, месинг и мед, но значителна част от инфраструктурата и се състоеше от леснозапалими материали.
Сега те горяха.
Дори екипът на „Делта Форс“ да успееше да овладее станцията, какво можеха да направят? Щяха или да умрат в пламъците, или да останат погребани в леда.
А не биваше да се забравя и третата възможност.
Сякаш рееща се в колоната от дим, голямата титаниева сфера продължаваше да стои на платформата на асансьора. Един от екипа, експерт по експлозиви, бе коленичил пред отворения панел в долната и част и го изучаваше от десет минути. Инструментите до него оставаха недокоснати. Това не беше добър знак.
Крейг изкрещя нещо веднага щом стрелбата долу затихна. Говореше по радиото, като същевременно оглеждаше нивото. Други двама войници бяха заели позиция при шахтата. Останалата част от екипа продължаваха партизанската си война долу.
Крейг свали микрофона и се приближи.
— Хората отгоре са малко и няма начин да ни измъкнат оттук. Ще отнеме дни. А всеки опит да се пробие изход с ракета може само да ни убие.
— Тогава какво ще правят?
Крейг затвори очи за момент, после отново ги отвори. Загледа се в бомбата.
— Наредих им да се отдалечат на петдесет километра оттук. Не мога да рискувам дневниците.
— Петдесет километра? Не е ли прекалено? — попита Мат.
Крейг кимна към устройството в шахтата.
— Атомна бомба. Засега сержант Конрад знае само това.
Освен ако не успеем да я деактивираме… — той сви рамене.
Джени трябваше да му признае — беше хладнокръвен тип. Дори и в такава ситуация основен приоритет си оставаше мисията.
Мат се ослуша.
— Стрелбата… май намалява…
Джени отново залюля детето. Битката бе приключила, чуваха се само отделни изстрели.
Двамата войници при шахтата се размърдаха.
— Идват свои! — извика единият.
Други двама от екипа се изкачиха по стълбите. Водеха руски войник, вдигнал ръце на главата си. Беше съвсем млад, най-много на осемнадесет, и мигаше от кръвта, стичаща се по челото му. Дрехите му бяха покрити със сажди.
Единият от войниците му заповяда нещо на руски. Момчето падна на колене. Другият отиде при Крейг.
— Предават се. На Ниво Три имаме още двама пленници.
— А останалите?
— Мъртви са — войникът хвърли поглед към стълбището. Стрелбата бе спряла напълно. — Прочистихме
