Внезапно разбра защо сиянието в центъра бе изчезнало. Беше скрито от погледа му — от ледена стена, широка колкото целия хоризонт, която се носеше към него.
Докато гледаше, вълната се разпространяваше от центъра на взрива, като от камък, хвърлен в тихо езеро.
Цунами от лед.
Сърцето му подскочи в гърлото, докато тичаше към хеликоптера.
— Тръгвай! — изкрещя той, а светът продължаваше да тътне зловещо. Вместо да заглъхва и отслабва, звукът от експлозията ставаше все по-силен.
Стигна до вратата и един от хората му я отвори.
— Какво става?
Уилсън се метна вътре.
— Вдигай птичката в небето. Веднага!
Пилотът го чу. Перките незабавно започнаха да се въртят по-бързо, вдигайки снежни облаци.
Уилсън се хвърли към мястото на копилота. Ударната вълна от лед се носеше към тях.
Погледна към небето и се помоли. Перките се движеха толкова бързо, че не се виждаха. Хеликоптерът се издигна малко над леда и се заклати във въздуха.
— Хайде! — подкани Уилсън.
Хоризонтът приближаваше към тях.
И тогава птичката се издигна, политайки право нагоре.
Уилсън прецени разстоянието до леденото цунами. „Нима скоростта му намалява? Снишава се?“
Май беше така.
Наистина!
Щяха да успеят.
И тогава на около осемстотин метра от тях нещо изригна отдолу. Цялата полярна шапка полетя нагоре към тях и достигна плъзгачите на хеликоптера. Той се разлюля жестоко.
Уилсън запищя.
Засилената вълна удари машината и я изличи от небето.
21:18
„Полярен страж“
Аманда се взираше в екрана на „Дълбочинно око“. Преди малко изображението се бе замъглило от силен сонарен импулс, от който всички подробности изчезнаха. След това стана още по-лошо — екранът внезапно посиня.
Само едно нещо можеше да породи подобен син оттенък на монитор на сонарно устройство.
Ядрена експлозия.
Джон Аратук стоеше до нея. Беше останал на поста си в „Циклоп“. Взираше се през купола от лексаново стъкло към мрачните води наоколо. Намираха се почти на дълбочината, след която налягането щеше да смачка подводницата. В света около тях никога не проникваше слънчев лъч.
Джон посочи.
В мрака светна звезда. Южно от тях, високо горе.
Център на ядрен взрив.
Старецът се обърна към Аманда. Не каза нищо. Нямаше нужда. Мъката му личеше във всяка чертица на лицето му. Само за миг се бе състарил с десетилетия.
— Съжалявам — каза Аманда.
Той затвори безутешно очи и се извърна.
Аманда отново погледна към „Дълбочинно око“. Дъщеря му и останалите бяха пожертвали всичко в опита си да спасят света.
Но дали не бяха жертвали живота си напразно?
Спусъкът на „Поларис“ се бе взривил. Това бе очевидно според монитора на сонара. На какво бе станало с опитите на Аманда да блокира двата усилвателя?
Взираше се в посинелия екран. Идеятаи бе съвсем проста и я бе развила бързо. Бе поискала „Полярен страж“ да се спусне колкото се може по-дълбоко. Трябваше да е далече от повърхността.
Докато подводницата потъваше в арктическите дълбини, тя бе побързала да въведе координатите и бе насочила „Дълбочинно око“ към двата най-близки усилвателя от конфигурацията. Щом се спуснаха на достатъчна дълбочина, бе увеличила ширината на излъчване на сонарния конус, така че да покрие и двете устройства. За целта и бяха необходими разстояние и дълбочина. След това бе пуснала „Дълбочинно око“ на максимална мощност. Оттам нататък и оставаше само да се моли.
За да се получи търсеният от създателите на „Поларис“ ефект, конфигурацията трябваше да разпространи съвършена хармонична вълна с точно определена честота, която да предизвика разбиването на леда. Но ако „Дълбочинно око“ излъчваше през фронта на вълната, би могъл да разстрои, а може би дори и да попречи на вълната да задейства двата усилвателя, попадащи в конуса.
Аманда се взираше в монитора и чакаше да се изчисти.
Дали планът и бе успял?
21:18
Руската подводница
Сгушени между двата дюшека, Джени и Мат се притискаха един към друг. Подводницата и сякаш целият свят около тях се премятаха неистово като в шейкър. Главите им бучаха от експлозията.
Но бяха живи.
Мат я прегръщаше здраво, обвивайки я с ръце и крака.
— Спускаме се надолу — изкрещя той в ухото и.
Тя също бе почувствала нарастващото налягане.
След една безкрайна минута светът забави въртенето си, успокоявайки се под някакъв изкривен ъгъл.
— Май се стабилизирахме. — Мат повдигна ъгъла на дюшека, за да надзърне навън.
Джени направи същото.
Ковалски вече бе измъкнал главата си навън. Освети с фенерче помещението за екипажа. Подът бе наклонен и все още леко се люлееше.
— Всички ли сте добре? — извика той.
Останалите изпълзяха като излизащи от какавидите си пеперуди. Приглушен лай потвърди доброто състояние на Бейн.
— Зейн… Паднал е! — извика Магдален от задната част.
— Добре съм — глухо отвърна Зейн от противоположната страна. — Счупил съм си китката.
Всички проверяваха дали собствените им крайници не са пострадали. Уошбърн носеше Маки и му припяваше успокоително.
Том тръгна по тесния коридор между койките, като оглеждаше стените и тавана. Джени знаеше защо. Беше чула скърцането на нитовете и пукота на сглобките.
— Дълбоко сме — промърмори той. — Експлозията сигурно ни е пратила право надолу.
— Но поне оцеляхме след нея — обади се Огден.
— Заради леда около подводницата — глухо каза Том. — Той ни защити. Кухата подводна пещера беше структурно слабата точка на станцията. Просто се е разрушила, отнасяйки ни надолу със себе си.
— До дъното ли ще потънем? — попита Магдален.
— Имаме положителна плаваемост — отвърна Том. — Би трябвало рано или късно да изплаваме като коркова тапа. Но…
— Но какво? — попита Зейн, като се държеше за ръката.
Всички матроси гледаха стените, които продължаваха да стенат и скърцат.
— Но трябва да се молим преди това да не стигнем зоната на критично налягане — отговори
