основните при чини за постепенното глобално затопляне. Страховете от разтопяването на полярните шапки бяха станали източник на ужасяващи сценарии за издигане на нивото на Световния океан и за опустошителни наводнения. Разбира се, Институтът за арктически и антарктически изследвания в Петербург стана основното учреждение в Русия, натоварено да проучи тези заплахи. Така той натрупа една от най- големите бази данни в света за ледовете. Накрая бе решено — макар че разтопяването на ледовете, забелязано в Гренландия и Антарктида, наистина би могло да доведе до потенциално повишаване на водите на Световния океан с драматичните шестдесет метра, северната полярна шапка не представлява по-добна заплаха. Докато плаваше в океана, тя изместваше толкова вода, колкото би се получила и при разтопяването и, което не би довело до повишаване на нивото на океаните — също както пълната с вода чаша не прелива от топящите се кубчета лед. Просто нямаше такава опасност.
Но през 1989 г. изследователите от ИААИ откриха, че много по-опасно би било, ако полярната шапка изведнъж изчезне. Тя е играла ролята на изолатор на Северния океан. Без да може да отразява слънчевата енергия, той би се изпарявал по-бързо и би освобождавал огромни количества вода в атмосферата, което на свой ред би довело до обилни валежи във формата на дъжд, сняг и суграшица. Според доклада на ИААИ подобна промяна в световния климат би довела до хаос в океанските течения и климата по места и би причинила наводнения, упадък на земеделието, дезинтеграция на екосистемите и световен екологичен крах. А това означава — до рухване на държави и на цялата световна икономика.
Мрачната правдивост на това предсказание бе потвърдена през 1997 г., когато се случи едно най-просто изместване на теченията в Тихия океан, известно като Ел Ниньо. Според данни на ООН това бе довело до загуби в размер на повече от 90 милиарда долара и стана причина за смъртта на над петдесет хиляди души — и всичко това само от едно малко изместване на теченията в рамките на една-единствена година. Последиците от изчезването на северната полярна шапка биха продължили десетилетия и биха засегнали всички океани, а не само Пасифика. А това щеше да е най-голямата катастрофа в човешката история.
Естествено, докладът за подобна възможност породи въпроса за евентуална военна намеса. Възможно ли бе някой да унищожи полярната шапка? Изследванията бързо показаха, че енергията, необходима за разтопяване на огромната ледена покривка, далеч надхвърляше възможностите дори на съвременната ядрена технология. Изглеждаше, че подобна възможност е само теоретична.
Ненадейно обаче един от учените в ИААИ излезе с твърде интригуваща теория. Нямаше нужда ледът да се разтопява — достатъчно бе само да се дестабилизира. Ако полярната шапка бъде разтопена само частично, а другата част от нея — напукана, останалата работа щеше да свърши едно-единствено арктическо лято. С превръщането на полярната шапка в полярна киша слънчевите лъчи ще проникват до по-голяма част от повърхността на Северния океан, ще затоплят водата около раздробените ледове, което ще доведе до разтопяването на останалата част. Нямаше нужда да се използва създадената от човека ядрена енергия, за да се унищожи полярната шапка — не и когато това можеше да стори самото слънце. Ако се пропукаше в края на пролетта, до края на лятото полярната шапка би престанала да съществува.
Но как да се дестабилизира полярната шапка? Отговорът Дойде през 1998 г., когато друг учен от ИААИ, изследвайки кристализацията на леда в Арктика и връзката на океанските течения с ледените хребети, излезе със собствена хармонична теория. Подобно на всяка друга кристална структура, особено когато е подложена на високо налягане и вибрации с подходяща честота, ледът би се пръснал като кристалната.
Именно това изследване залегна в основата на проект „Ударна вълна“ — изкуственото създаване на подходяща екосистема хармонични вълни и топлинни сигнатури, които да разчупят полярната шапка на части.
След намаляването на външните прожектори титаниевата сфера заблестя в тъмните води. Виктор погледна масивния си ръчен монитор. Плазменият дисплей изобразяваше петлъчна звезда. Всеки от върховете и блестеше. Оставаше да се разположи главният спусък в центъра.
Скоро и това щеше да стане.
Виктор се взираше в блестящите точки. Загиналите учени бяха нарекли тази конфигурация „Поларис“, на името на Полярната звезда. Но ядреният спусък в центъра имаше чисто техническо обозначение — субсоничен разрушител. При активирането му ефектът щеше да бъде двоен. Първо, щеше да изиграе ролята на обикновено оръжие и да създаде кратер с диаметър километър и половина След това обаче, вместо да излъчи електромагнитен импулс подобно на всяка друга ядрена бомба, устройството трябваше да предаде хармонична вълна през леда. Тя щеше да достигне едновременно до петте сфери и да ги накара да експлодират, като разпространят и усилят хармоничните вълни във всички посоки и с достатъчно мощност, за да разтърсят цялата полярна шапка.
Виктор избърса някакво петънце на монитора. В единия ъгъл на екрана имаше малко червено сърце, което мигаше в синхрон със собствения му пулс.
„Още малко…“
Щеше да прекара остатъка от нощта в проверки, за да се увери, че всичко работи според очакваното.
Беше чакал шестдесет години… можеше да почака някой и друг ден.
Всъщност бе отложил осъществяването на плана си цели две години след завършването на проект „Ударна вълна“. Бе намерил някакъв вътрешен покой от съзнаването, че държи оръжието в ръцете си. Сега вече вярваше, че съдбата го е накарала да почака. Откриха полярна станция „Грендел“’ гробницата на баща му. Не можеше да има съмнение, че това бе знамение. Щеше да прибере тялото на баща си, да вземе погребаната в сърцето на станцията награда и да взриви „Поларис“, променяйки света завинаги.
Виктор гледаше как външните прожектори на „Дракон“ постепенно гаснат. Титаниевата сфера на „Поларис“ блестеше в мрака като истинската Полярна звезда в арктическата нощ. Имаше причина преди десетилетие да започне проекта „Ударна вълна“ и да го направи свое възмездие. Тя се криеше в последните предупредителни думи в доклада от 1989 г. ученият бе предсказал, че унищожаването на полярната шап-ка ще доведе до друга опасност, много по-голяма от краткотрайните ефекти от наводненията и резките промени в климата.
Заплахата бе много по-силна и дълготрайна. При изпаряването на Северния океан водите му щяха да се изсипят върху сушата във формата на валежи — в северните части — като сняг и суграшица. С течение на времето този сняг и суграшица ще се превърнат в лед, ще уголемят съществуващите ледници и ще образуват нови ледени грамади. След това ледниците щяха да се разпрострат и да образуват огромна покривка, движеща се на юг. Така щеше да настъпи нова ледникова епоха, петдесет хилядолетия след отминалата! Виктор се наслаждаваше на симетрията, докато се взираше в блясъка на „Поларис“ в среднощните води на Арктика. Баща му бе умрял, замръзнал в леда. Същото ще сполети и целия свят.
Сковани в лед
9 април, 05:42
Над полярната шапка
6. Мат гледаше от мястото на копилота как слънцето се изкачваше над покрива на света. Светлината болезнено се отразяваше от ледената дъга и изгаряше ретината му. Джени носеше авиаторски слънчеви очила, но Мат реши да се наслаждава на красотата на зазоряването в полярния район. На тази ширина щеше да има само още десетина изгрева, след което студеното кълбо щеше да увисне в небето за цели четири месеца. Така че тук човек се научаваше да оценява по достойнство всеки изгрев и залез.
Тази сутрин бе особено забележителна. Постоянният югоизточен вятър бе успял да разчисти вездесъщите мъгли, които обикновено надвисваха над полярната шапка. Във всички посоки отдолу се простираше девственият свят на бял лед, кристални върхове и небесносини езерца.
Слънчевите лъчи се лееха от хоризонта в розова вълна и се разтегляха към посоката, в която летяха. В синьото небе заиграха оранжеви и кървавочервени вълнички.
— Идва буря — обади се дрезгав глас зад тях. Бащата на Джени се бе събудил с широка прозявка.
Мат се обърна.
— Защо смяташ така, Джон?
Преди да получи отговор, откъм мястото на Крейг се чу тихо недоволно мучене. Репортерът се бе свил в
