— Дръжте се здраво — предупреди ги тя.
Мат сграбчи дръжките на седалката си. Самолетът се понесе надолу, после рязко се изравни и се понесе по леда. Вибрациите на плъзгачите по леко неравната повърхност на-караха всяко винтче на самолета и дори пломбите в зъбите на Мат да затреперят.
Но още щом докоснаха повърхността, Джени бързо изключи двигателя и вдигна задкрилките, за да спре. Самолетът забави скорост и вибрациите преминаха в леко подрусване.
Крейг издиша с облекчение.
— Добре дошли в сърцето на Северния ледовит океан! — каза Джени и направи завой. Насочи се обратно към базата, която се намираше недалеч от тях.
— Северния ледовит океан — като ехо повтори Крейг, гледайки подозрително през прозореца.
Мат разбираше опасенията му. От три години насам и той самият нямаше вяра на леда. Дори повърхността под краката ти да изглежда солидна, тя никога не е такава. Ледът създава илюзия за здравина, фалшиво чувство за сигурност, което те предава точно когато най-малко го очакваш. Достатъчно е да се обърнеш само за секунда… за миг да си отвлечеш вниманието…
Мат продължаваше да стиска дръжките на седалката си. Гледаше втренчено ледения свят наоколо. Това тук бе неговият личен ад — не пламъци и врящ катран, а безкраен лед.
— Май си имаме комисия по посрещането — каза Джени, докато изключваше двигателите. Перките постепенно спряха да се въртят.
Мат отново насочи вниманието си към базата. Към тях се приближаваха шест моторни шейни. Хората вътре бяха с еднакви сини канадки. Забеляза емблемите на флота. Охраната на базата. Един от мъжете се изправи и вдигна високоговорител.
— Незабавно излезте от самолета! Дръжте ръцете си така, че да се виждат! Всеки опит да избягате или да предприемете враждебни действия ще бъде посрещнат с огън!
Мат въздъхна.
— Явно в наше време гостоприемството е отишло по дяволите.
06:34
Полярна станция „Грендел“
Аманда се взираше в хаоса, удивена от извършената само една нощ работа — не че часовете от денонощието означаваха нещо в станцията, и особено в тъмните тунели на Лабринта. В тихата изолация на своя свят тя гледаше разиграващата се драма.
— Внимавайте с това! — извика доктор Хенри Огден от другата страна на замръзналото езеро. Дори от мястото си Аманда можеше да разчете устните му и да види напрегнатото му изражение.
Под негово наблюдение двама специализанти се мъчех да издигнат поредния осветителен стълб. Той бе четвъртия предназначен да осветява скалната повърхност. Недалеч генераторът, който захранваше прожекторите и различни други инструменти, подигравателно се тресеше на облицованите си с гума крака. По повърхността на езерото се извиваха кабели и проводници.
Малки червени флагчета отбелязваха определени места Самата скала също не бе останала незасегната. По нея бяха подпрени стоманени стълби, а повърхността и бе осеяна с още повече флагчета.
Там се намираха находища на образци, предположи Аманда. Вгледа се в участъците на езерото, оградени с въжета и флагчета. Знаеше що за образци лежаха под тях. Грендели… както бяха започнали да ги наричат.
Мълвата за откритието се бе разпространила бързо. Аманда бе сигурна, че информацията не е изтекла от самия доктор Огден, но подобна тайна не би могла да се запази задълго сред група изолирани от света учени. Очевидно някой себе разприказвал.
Навсякъде в огромната пещерна зала се трудеха лаборанти и старши членове на биологическия екип. Аманда обаче забеляза и неколцина учени от други дисциплини, сред които и приятеля си доктор Оскар Уилиг. Шведският океанограф бе най-възрастният представител от целия екип на „Омега“. Постиженията и приносите му бяха многобройни и добре известни, в това число и Нобеловата награда за 1972 г. Непокорната му сива коса бе също толкова позната и заради нея се забелязваше лесно.
Тръгна към него, като заобикаляше отрупаните сандък и бутилки за проби. Най-сетне някой се беше сетил да посипе пода с пясък и да постави гумени настилки в най-често посещаваните райони. Доктор Уилиг бе коленичил на една от тях и се взираше надолу в леда. Хвърли поглед към нея, докато се приближаваше.
— Аманда — ухили се той и се изправи, — дошла си да видиш талисмана на станцията, а?
Тя отвърна на усмивката му.
— Видях го още снощи.
Той се изправи на крака с невероятна за възрастта му лекота. Беше на седемдесет, но въпреки това жилав и енергичен.
— Поразително откритие.
— Да, самият легендарен Грендел.
— Ambulocetus natans — поправи я доктор Уилиг. — А ако си склонна да повярваш на нашия изтъкнат колега от Харвард — Ambulocetus natans arctos.
Тя поклати глава. Арктически подвид… Явно доктор Огден не си губеше времето и проявяваше претенции към откритието.
— А ти какво мислиш за тези твърдения?
— Теорията е много интересна. Полярна адаптация на праисторически видове. Но на Хенри му предстои да извърви още много път от теорията до доказването и.
Тя кимна.
— Е, поне разполага с достатъчно образци, върху които да работи.
— Да, така е наистина. Би трябвало да успее да размрази… — започна доктор Уилиг и погледна през рамо.
Аманда проследи погледа му. Беше чул нещо. Не и отне много време да забележи суматохата, която бе отвлякла вниманието му и бе прекъснала разговора им.
Хенри Огден и Конър Макферън отново бяха опрели нос в нос като настръхнали петли. Якият шотландски геолог бе надвиснал над по-дребния биолог. Хенри обаче нямаше никакво намерение да отстъпва. Стоеше с ръце на хълбоците, приведен напред — същинска разярена чихуахуа пред питбул.
Доктор Уилиг се обърна отново към нея, за да може да Разчете по устните му.
— Пак се почва. Това е третото им счепкване за последния един час, откакто съм тук.
— По-добре да видя какво става — с нежелание каза Аманда.
— Дипломатична, както винаги.
— Не. Детегледачка, както винаги.
Остави доктор Уилиг и отиде при настръхналите изследователи. Те почти неи обърнаха внимание и продължих караницата си.
— … не и докато не съберем всички образци. А още дори не сме започнали да фотографираме — лицето на Хенри почти опираше физиономията на геолога.
— Не можеш да използваш цялото проклето време за изследвания за себе си. Тази скала е вулканичен базалт с чисти въглеродни включения. Трябват ми само малко образци.
— Какво ще рече малко?
— Не повече от двадесет.
Лицето на биолога потъмня.
— Да не си се побъркал? Ще направиш всичко на парчета и ще затриеш дявол знае колко важна информация.
Аманда едва успяваше да следва спора им. Пропусна голяма част от изреченото, но въпреки това придоби достатъчна представа от жестовете и позите им. Всеки момент може ше да се стигне и до юмручен бой. Почти надушваше териториалните претенции и притока на тестостерон.
— Момчета — спокойно изрече тя.
Те погледнаха към нея, към кръстосаните и ръце и суровото и изражение. И двамата отстъпиха крачка
