— Да — той потърка брадичката си, от което и бе малко по-трудно да разчита устните му. Но когато я видя да присвива очи, свали ръката си. — Както казах, изображението символизира вечния живот, но освен това има и едно по-мрачно и зловещо значение. И при цялата трагедия тук… участта на базата… — той поклати глава.
— Какво друго означава символът?
Той се обърна право към нея, за да може да разчете по устните му.
— Краят на света.
07:05
Лейси Девлин бе клекнала на едно друго място в Лабиринта. Като младши асистент в отдела на геолозите смяната и под ръководството на Конър Макферън щеше да започне чак след два часа. Пък и вече бе прекарала по-голямата част от изминалата нощ под Конър в импровизираната му стая в базата. Наистина той имаше съпруга в Калифорния, но това не означаваше, че няма потребности.
Усмихна се на спомена, докато завързваше кънките си.
Вече готова, тя се изправи и погледна надолу към дългия, леко извиващ се леден тунел. Направи няколко упражнения, колкото да отпусне възлите в бедрата и прасците си. Краката й бяха нейната запазена марка. Дълги и мускулес-ти, преминаващи в яки бедра. През 2000 година бе участва-ла в олимпийския отбор по бързо пързаляне, но едно скъсване на предно сухожилие в коляното бе сложило край на кариерата и. Така най-сетне успя да завърши дипломната си работа и се премести в Станфорд. Там срещна Конър Макферън.
Лейси направи няколко стъпки с кънките за шорттрек.
Бяха високи до глезените, направени от графит и кевлар, моделирани по формата на крака и. Когато ги обуваше, ставаха част от тялото и, подобно на петите и пръстите. Освен това носеше термично бельо и изолиращ костюм, прилепващ плътно по тялото и и оцветен с червена, бяла и синя ивици. И с шлем, разбира се. В този случай не обичайния пластмасов шлем за състезания, а една от каските на геолозите, снаб-дена с лампа на челото.
Тръгна по тунела. Беше се пързаляла много пъти на по-върхността, но тунелите бяха много по-силно предизвикателство. Процеждащата се в леда разтопена вода бе издълбала перфектната пързалка за високи скорости.
Оттласкваше се с крака, като ги изпъваше изцяло, все още чувствайки дълбокия копнеж от прекараната с Конър нощ. Това усилваше жизнеността и вълнението и. През изминалата нощ той за първи пъти бе казал, че я обича, бе и го прошепнал задъхано в ухото, изричайки всяка дума в ритъм с тласъците. Сега споменът така я стопляше, че едва усещаше студа.
В началото на тунела имаше малко спускане, което увеличи скоростта и. Беше си установила маршрут, по който минаваше всяка сутрин, откакто бяха открили Лабиринта. Намираше се встрани от пътя на геолозите. Тук нямаше интересни включения, затова тунелите не бяха опесъчени. Преди Два месеца бе изминала целия маршрут, за да си отбележи препятствията и да запомни накъде трябва да завие, за да направи пълна обиколка и да завърши там, откъдето бе тръгвала.
Лейси набра скорост на първия завой, като се понесе по заоблената ледена стена. От скоростта вятърът засвири в ушите и. Приклекна, когато излезе от завоя. Чакаше я серия остри завои — това бе любимата и част от обиколката.
Запази равновесие, задържа лявата си ръка зад гърба си и задвижи дясната в ритъма на краката си. Продължи да се оттласква все по-силно и по-силно, набирайки скорост към завоите. Влезе в тях с радостен вик. На всеки завой политаше високо по стената, като оставяше инерцията да я задържи в идеално равновесие.
Излетя от завоите и попадна в участък, който изискваше повишено внимание. Тунелите се пресичаха като в същински лабиринт в лунапарк. Беше запомнила наизуст завоите, но предпочиташе да не прави грешки.
Запали лампата на шлема си. Лъчът проникна далеч напред в тъмния тунел, карайки леда да заблести. Маркерите — оранжеви стрелки — се виждаха ясно. Сякаш светеха със собствена светлина.
Стрелна се в първия маркиран тунел, подминавайки задънените краища и тунелите, водещи към райони с опасен терен. Докато прелиташе покрай един от тях, дълбоко навътре сенките се преместиха, но скоростта и бе прекалено висока, за да успее да различи нещо. Все пак рискува да хвърли поглед назад. Напразно. Вече се бе отдалечила твърде много от разклонението и ъгълът бе прекалено остър, за да може лъчът да проникне в бързо отдалечаващия се тунел.
Обърна се отново напред. При тази скорост не биваше да отклонява вниманието си. Въпреки това нервите и вече бяха разклатени, сякаш някой я бе залял със студена вода. Чувството за лекота и радост се смени с напрегнато безпокойство.
Опита да се отърве от него.
— Просто игра на сенките — изрече на глас с надеждата че думите ще я успокоят. Ехото от тях обаче само я изплаши още повече. Прозвучаха неестествено силно.
Едва сега си даде сметка колко сама е тук.
Дочу някакъв тих шум. Може би парче лед се бе отчупило и се пързаляше надолу по тунела. Но въпреки това стържещият звук стегна сърцето. Отново хвърли поглед назад Лъчът освети празен пасаж, но тунелът завиваше само на двадесетет метра зад нея. Отново се обърна и едва не изпусна един от оранжевите маркери. Наложи и се да контрира, за да завие рязко във верния тунел.
Краката и трепереха. Страхът сковаваше и изтощаваше мускулите и. Досети се, че трябваше да тръгне по тунела преди този. Беше маркирала този, защото водеше към отклоение, дълго осемстотин метра. А другият тунел бе пряк път — прекалено къс за обичайния и пробег от шест и половина километра. А сега и се искаше просто да се разкара оттук и да се върне обратно при останалите, обратно в обятията на Конър.
Набра скорост по пътя към отклонението, опитвайки се да увеличи разстоянието до движещите се сенки. Измина цяла минута, през която обмисли ситуацията. Едва сега разбра колко глупаво се държи. Вече нямаше подозрителни сенки и шумове — чуваше само ясното съскане на кънките върху леда.
Започна да се изкачва по отклонението. Теренът бе наклонен и изискваше по-усилена работа с крака. Но инерцията и гладкият лед и помагаха. Задвижи се в привичния ритъм и полетя към края на отклонението, отново към дома.
Засмя се тихо на глас. От какво се страхуваше? Какво би могло да се спотайва тук? Замисли се над реакцията си. Може би в края на краищата прекараната нощ с Конър бе събудила някакви дълбоко таящи се в нея предчувствия. Може би бе отглас от чувството за вина. Бе срещала съпругата на Конър много пъти в университета. Линда бе сладка и фина жена, непринудена и доброжелателна. Не заслужаваше да бъде така…
Шумът се завърна. Звук от лед, плъзгащ се върху лед.
Този път идваше пред нея.
Рязко намали скоростта. Далеч напред в пасажа, в края на отклонението, сенките се разместиха. Лъчът на фенера и не можеше да стигне чак дотам. Продължи да забавя, но не спря. Не беше сигурна. Искаше да види дали там наистина Има нещо, от което да се страхува. Лъчът пробиваше тъмнината.
— Хей! — извика Лейси. Може би някой колега също бе тръгнал да разучава тунелите.
Никакъв отговор. Каквото и движение да бе забелязала сега то бе спряло. Сенките бяха неподвижни както обикновено.
— Хей! — отново извика тя. — Има ли някой?
Продължи бавно да се пързаля напред, като следваше осветения от фенера път.
Отклонението свършваше пред нея и отново следваше плетеница от тунели. Гърлото и бе пресъхнало и стегнато от студа, сякаш някой я душеше. „Трябва само да мина през лабиринта… и оттам потеглям направо към цивилизацията.“
Въпреки моментния пристъп на чувство за вина в този миг най-много и се искаше да види Конър. Мисълта за високия мъж с неговите силни ръце и широки рамене беше достатъчна, за да задвижи по-бързо краката и. Щом попаднеше в прегръдките му, щеше да бъде в безопасност.
