седалката си и се мъчеше да спи. Очевидно не се интересуваше от метеорологичните познания на възрастния инуит. Зад Крейг Бейн вдигна муцуна и се протегна с прозявка, която сякаш щеше да разчекне челюстите му. Вълкът изглеждаше също толкова недоволен от събуждането, колкото и журналистът.
Без да им обръща внимание, Джон се наведе напред и посочи небето на север. Там все още царуваше здрач. Сякаш недалеч от хоризонта нагоре към небето се извиваше стълб пушек.
— Ледена мъгла — каза инуитът. — Температурата пада въпреки изгряващото слънце.
Мат се съгласи.
— Явно времето се променя.
Тук бурите рядко бяха леки. Бе или ясно и тихо като сега, или светът се превръщаше в пъклена виелица. И макар че снеговалежите по тези ширини рядко бяха обилни, ветровете бяха особено опасни и вдигаха във въздуха лед и сняг от повърхността, превръщайки всичко в ослепителен бял облак.
— Ще успеем ли да стигнем до полярната станция? — обърна се Мат към Джени.
— Би трябвало.
Това бяха първите и думи откакто бяха напуснали Кактовик. Нещо я бе разстроило там, но тя така и не пожела да говори за това. Изяде храната си механично, както багер поглъща твърдия склон на някой хълм, после изчезна в кабинета да подремне малко. Когато обаче се върна от тъмната ста-ичка, очите и бяха зачервени. Сякаш изобщо не бе мигнала.
Баща и хвърли поглед към Мат, сякаш го изучаваше. Когато Джени и Мат бяха женени, той и тъстът му се бяха сближили като братя. Редовно излизаха заедно на лагер на лов или на риболов. Но след смъртта на Тайлър старецът охладня към него.
Тогава Мат не чувстваше обвинение от страна на възрастния инуит. Джон познаваше суровостта на живота в Аляска и риска от внезапна смърт повече от всеки друг. Детството му бе преминало в малко крайморско село при залива Коцебу недалеч от Беринговия пролив. Пълното му инуитско име бе Джунакваат, съкратено на Джон при преселването във вътрешността. Родното му село бе сполетяно от глад по време на студовете през 1975 г. и само за една зима бе изчезнало Беше изгубил всичките си роднини — и подобна участ не бе рядко явление. Ресурсите в заледения север винаги са били оскъдни и оцеляването бе на ръба на бръснач.
Макар че не обвиняваше Мат за удавянето на Тайлър, Джон се отнесе много остро към гадния период, който последва, Мат престана да се държи мило с дъщеря му. Бе погълнат от горест и чувство за вина. За да оцелее, все почесто посягаше към бутилката, отдалечаваше се от жена си, неспособен да понесе обвинението в очите и думите и. По онова време си бяха казали думи, които не би трябвало да се изричат никога. Накрая нещата отидоха прекалено далеч. Пречупени, смазани, без изглед да се съвземат, двамата се разделиха. И всичко се разпадна.
Сега Джон опря ръка в рамото на Мат. Пръстите му го стиснаха леко. В този жест Мат намери известен покой и разбиране. Инуитите се научаваха да преживеят не само смъртта, но и мъката. Джон го потупа по рамото и се облегна назад в седалката си.
Мат гледаше, без да мига, към леденото сияние на утринта, по-несигурен в себе си от когато и да било. Чувството бе неприятно, сякаш вътре в него се бе освободило нещо тежко и бе изместило центъра на равновесието му.
— Би трябвало да стигнем дадените от Крейг координати след половин час — каза Джени, като посочи с пръст датчиците за посоката и скоростта.
Мат продължи да гледа право напред.
— Може би няма да е зле да се обадим на базата предварително? Да ги уведомим, че идваме?
Тя поклати глава.
— Докато не разберем какво става там, колкото по-късно ги уведомим, толкова по-добре. А и радиовръзката и без това е рехава.
По пътя бяха прихващали на няколко пъти части от раз-говори по откритите канали. Вестта за експлозията в Прудоу Бей се бе разпространила за миг. Както бе предрекъл Крейг, всички новинарски агенции се занимаваха с нея и се правеха какви ли не спекулации.
Крейг недоволно се изправи в седалката си.
— А как ще обясним внезапното си появяване? Ще нахлуем вътре като защитници на закона? Като журналисти следователи? Или като търсещи убежище бегълци?
— Забрави за влизането като представители на властта — каза Джени. — Тук нямам никакви правомощия. Предлагам да разкажем всичко, което знаем, и да предупредим главните. Нищо чудно ония още да ни следват по петите.
Крейг огледа пустото небе, явно търсейки някакви следи от преследвачи.
— Базата може ли да ни защити?
Мат се обърна към него.
— Ти знаеш за „Омега“ повече от всеки друг, господин Репортер. Що за военноморски контингент е разположен там?
Крейг поклати глава.
— Не ми дадоха никакви сведения… Просто ми казаха да си събирам багажа и ме натириха да хвана първия полет на „Аляска Еърлайнс“ от Сиатъл.
Мат се намръщи. Би трябвало да има поне една подводница. А вероятно и други военни са разквартирувани в самата станция.
— Е, който и да е там, ще му се наложи да ни приеме при тази наближаваща буря — реши гласно той. — След това ще ги накараме да ни изслушат. А дали ще ни повярват или не, това е друга бира. Но след експлозията в Прудоу Бей подозренията ще бъдат засилени.
— Добре, ще действаме по този начин — кимна Джени. — Поне докато не си изясним по-добре ситуацията.
— Виждам нещо на няколко градуса от севера — обади се Джон, който се взираше през прозореца. — Някакви червени сгради.
Джени коригира курса.
— Това ли е дрейфащата станция? — попита Крейг.
— Не зная — отвърна Джени. — Тези постройки са на десетина километра от координатите, които ми даде.
— Така ме упъти шефът ми.
— Заради теченията е — каза Мат. — Ненапразно я наричат Дрейфаща станция. Аз даже съм изненадан, че е толкова близо до координатите. Информацията на Крейг е отпреди една седмица.
Джени се насочи към червените постройки.
С приближаването започнаха да различават отделни подробности. Недалеч от базата имаше голяма полиня. В леда около водата бяха забити стоманени кнехти. Пристан за подводницата, досети се Мат, макар че в момента езерото бе празно. Зад полинята преброи общо петнадесет червени постройки. Разпозна ги като колиби „Джеймсуей“ от военните си години — версия на старите „Куонсет“, пригодена за студено време. В центъра на малкото селце на върха на висок пилон се развяваше американското знаме.
— Е, поне е американска база — промърмори Крейг, докато Джени правеше обиколка над мястото.
— Значи е това — промърмори Мат.
В единия край бяха паркирани няколко превозни средства. От полинята до постройките водеше ясно видима пътека. Други следи обаче, също толкова утъпкани и ясно различими, тръгваха от базата в неизвестна посока. Накъде ли водеха? Преди да успее да се вгледа по-внимателно, Джени направи завой и се приготви за кацане.
От някои от сградите се появиха човешки фигури. Всички бяха облечени в дебели канадки и се взираха в небето. Явно бяха чули шума от двигателя на самолета. Посетителите несъмнено бяха рядко явление на полярната шапка. Мат с облекчение откри, че канадките на посрещачите им са най-различни — зелени, сини, жълти и червени. Подобни цветове бяха предназначени за лесно откриване, особено ако ня-кой от другарите ти е закъсал в буря.
За щастие сред тях нямаше нито една бяла канадка.
Джени спусна плъзгачите на самолета и задкрилките. Самолетът започна плавно да се снижава към равното като тепсия ледено поле северно от базата.
