Излезе от отклонението и отново попадна в лабиринта. Нямаше нищо.
— Просто ми се е сторило — прошепна си тя. — Просто игра на лед, светлини и сенки.
Продължи да следва оранжевите маркери. Първо в едната посока, след това в другата. Изведнъж далеч напред в тъмния кладенец на тунела нещо отрази светлината обратно към нея. Заблестяха две червени петна.
Лейси знаеше какво вижда. Очи, немигащи огромни очи. Лишени от каквато и да било емоция. Рязко контрира и спря, вдигайки ледени пръски. Тресеше се от страх. Усети как пикочният и мехур не издържа. Гореща струйка плъзна от вътрешната страна на прилепналия и костюм.
Отстъпи крачка назад, след това втора. Краката и трепереха. Искаше и се да се обърне и да побегне, но се страхуваше да бъде с гръб към пламтящите очи. Продължи бавното си отстъпление. Изведнъж очите изчезнаха — не можеше да определи дали защото светлината се беше отдалечила, или защото нещото си бе отишло. Освободена от парализиращия поглед, тя се обърна и побягна. Носеше се с пълна скорост, гонена от ужаса. Ръцете и бясно се мятаха настрани, кракатаи се забиваха в леда, откъртвайки малки парченца. Летеше сляпо през плетеницата от тунели. Маркерите бяха разположени така, че да показват верния път в обиколката и обратно на часовника. Но сега бягаше в противоположна посока и те бяха неизползваеми. Всички сочеха назад, към нещото зад гърба и. Няколко мига по-късно се изгуби.
Полетя по тесен тунел, по който не бе минавала никога досега. Всъщност бе по-скоро пукнатина в леда, отколкото истински проход. Дишането и се превърна в неравномерни задавени хрипове. Кръвта запулсира в ушите и. Но дори ударите на сърцето и не бяха в състояние да заглушат звука от плъзгане на нещо върху леда.
Със стичащи се по бузите и сълзи тя продължаваше да се носи напред. Тунелът леко се разшири, позволявайки и да разтегне крака по-нашироко и да увеличи скоростта. Трябваше само да се махне… да не спира да се движи. От гърдите и се изтръгна нисък стон. Звучеше чуждо, сякаш не бе неин. Но не беше в състояние да го спре.
Погледна през рамо. Лъчът освети тесния тунел зад гърба и. Нещо се оттласкваше от леда към нея. Беше огромно. Очите му горяха от едрото тяло, бяло като на албинос — същинска снежна лавина.
„Полярна мечка“ — мислено изкрещя тя. Спомни си мълвата, че сонарът „Дълбочинно око“ бе засякъл нещо. Някакво движение. Изкрещя и се понесе с нови сили напред. Взе рязко поредния завой и изведнъж подът изчезна на няколко метра пред нея. Яркият лед се губеше в мрака. Като студентка по геология тя знаеше как се нарича това — леден срез. Подобно на всеки изложен на натиск кристал ледът се Разчупваше на равни плочи. При ледниците това водеше до поява на отвесни ледени стени, каквито можеха да се открият и във вътрешността на ледниците… или на ледените острови.
Лейси заора с кънките, но инерцията и наклонът на тунела надделяха. Полетя през ръба в празното пространство. Нададе писък — достатъчно остър, за да може и сам да разпука леда. Падна в тесния улей, обгърната от всички страни от тъмнина.
Цепнатината не бе дълбока — не повече от четири метра половина — и тя се приземи на крака. Сблъсъкът с леда беше сериозен. Въпреки покритието от кевлар единият и глезен изпука. Коляното на другия и крак удари леда толкова силно, че усети болка чак в рамото си. Строполи се на пода на една страна.
Болката изпълни всичките и нервни окончания и прогони страха. Погледна нагоре към ледения ръб. Лъчът на фенера се издигна като стълб.
Застанал над пропастта, звярът се колебаеше. Взираше се надолу към нея с огромните си мъртвешки очи, отразяващи в червено светлината на лампата. Острите му нокти се забиваха в леда. Раменете му се събраха, когато съществото се наведе. Облачета пара излязоха от ноздрите му, когато от гърлото му се разнесе дълбоко ръмжене, от което сякаш въздухът затрепери.
Загледана нагоре, Лейси разбра, че преди малко бе сбъркала. Ужасът отново я обзе и изтика жалките остатъци от здрав разум в ъгълчето на съзнанието и.
Теглото му бе поне половин тон, с гладка кожа, която блестеше като намазана с мас, подобно на кожата на делфин. Главата му бе гладка, без уши, но въпреки това издадена високо и с издължена муцуна. Цепките на ноздрите бяха разположени прекалено високо, почти над раздалечените едно от друго очи.
Лейси го гледаше вцепенена. Бе прекалено едро, прекалено мускулесто, прекалено първобитно за съвременния свят. Дори в безумието си разбираше какво вижда — нещо праисторическо, подобно на гущер… но въпреки това бозайник.
И звярът я изучаваше. Устните му се изтеглиха назад по продълговатата муцуна и оголиха два реда остри зъби, ярки като прясно счупена кост на фона на розовите му венци. Острите като бръснач нокти потънаха в леда.
Някаква примитивна част от нея отвърна на хилядолетните инстинкти на хищника и жертвата. От гърлото на Лейси се изтръгна тихо скимтене.
Звярът започна бавно да се спуска в цепнатината.
07:48
Дрейфаща станция „Омега“
Мат се бе уморил непрекъснато да гледа насочени към него дула. Преди час ги бяха отвели под стража в една столова и сега седяха на една от четирите маси. Задната част на помещението се заемаше от малка кухня — празна и студена. Явно бяха изпуснали закуската.
Бяха им предложили остатъците от кафето — и макар да беше гъсто като тинята на Мисисипи, бе студено и неприятно. Крейг се наведе над чашата си и я обгърна с длани, сякаш тя бе единственото, което стоеше между него и бавната болезнена смърт.
Джени седеше до баща си от другата страна на масата. Намръщената и физиономия не се бе променила още откакто насила я накараха да излезе от самолета си. Всъщност бръчките по лицето и дори бяха станали по-дълбоки. Шерифската значка и документите и не направиха никакво впечатление на флотската охрана и не попречиха на военните да я отведат под дулата на оръжията в импровизирания арест.
Както подозираше Мат, след атаката в Прудоу Бей никой не искаше да поема каквито и да било рискове. Спуснатите отгоре заповеди трябваше да се спазват. Разбираше го прекрасно благодарение на собствения си армейски опит.
Загледа се в двамата пазачи, доколкото можеше да се съди по униформите им — старшина и матрос. И двамата имаха пушки на гърдите и пистолети, прибрани в кобури на коланите. Оръжието на Джени и бе отнето заедно със служебната пушка, която държеше в самолета си.
— Защо се бавят толкова? — най-сетне прошепна Джени със стиснати зъби.
— Връзките са все още нестабилни — отвърна Мат.
Шефът на охраната бе излязъл преди двадесет минути, за да удостовери самоличността им. Но това означаваше да се свърже с някого на сушата, който на свой ред да успее да се свърже с Феърбанкс. Можеха да си останат тук цялата сутрин.
— Е, кой командва тук, по дяволите? — продължи тя.
Мат знаеше какво има предвид. Цялата охрана като че ли се състоеше от шестимата души, които ги бяха ескортирали до станцията. Къде бяха другите представители на флотата Спомни си за празната полиня и стоманените кнехти, забити в леда.
— Сигурно шефовете са в подводницата.
— Каква подводница? — попита Крейг и вдигна глава на чашата си.
Мат обясни какво бе видял от въздуха.
— Старите станции на НАЛЕДЕКС бяха обслужвани от подводници. Тази със сигурност не прави изключение, особено когато се намира толкова навътре в полярната шапка. Залагам си кучешките зъби, че старшият персонал е тръгнал на някаква мисия с подводницата. Може би пътуват към Прудоу.
— Ами шефът на изследователския екип? — попита Крейг.
— Сред цивилните също би трябвало да има някаква йерархия. Ако успеем да убедим някого да ни изслуша…
Откакто бяха пристигнали, неколцина мъже и жени бяха наминали оттук, за да хвърлят поглед на новопристигналите. По лицата им бе изписано типичното за учените любопитство и жаждата да научат новини от останалия свят. Дори се наложи един от мъжете — изследовател от групата на НАСА — да бъде
