Обърна се и тръгна през общото помещение към стаята с късовълновата радиостанция за връзка с „Омега“.
Аманда се огледа наоколо. Най-сетне някой от външния свят щеше да научи какво бе скрито тук — малка надежда, че поне зрънце от истината ще излезе наяве Все пак я загложди безпокойство. Но преди да успее да определи на какво се дължи то, нечия сянка я стресна. Това бе едно от нещата, които мразеше най-много — някой да се приближи откъм гърба и. Обърна се и видя Конър Макферън, надвесен над нея с объркано изражение на лицето.
— Да сте виждали Лейси?
— Госпожица Девлин?
Конър кимна. Тя замислено се почеса по носа.
— Видях я на влизане в Лабиринта. Носеше кънките си — Аманда и докторантката по геология имаха общи интереси в спорта и бяха разговаряли за това. Конър погледна часовника си.
— Значи би трябвало да се е върнала от обиколката си още преди час. Трябваше да се срещнем… за да… ъъъ… обсъдим някои данни.
— Не съм я виждала оттогава.
Изражението на шотландеца беше угрижено.
— Да не мислите, че може да се е изгубила? — попита Аманда.
— Най-добре да ида да проверя. Познавам трасето, по което минава.
Той тръгна тромаво като огромна черна мечка.
— Вземете хора със себе си! — викна му тя. — И ми съобщете, когато я откриете.
Той вдигна ръка — знак, че я е чул или че не обръща внимание на съвета и.
Аманда го гледаше как се отдалечава. Безпокойството и премина в тревога. Искрено се надяваше момичето да не се е наранило. Тръгна обратно към стаята си, като разкопчаваше термичния си костюм. Забеляза доктор Уилиг, седнал на една от масите. Той и махна с ръка да се приближи.
— Мислех, че вече си тръгнала.
— Промяна в плановете.
— Е, тъкмо говорих с доктор Гюстоф — Оскар посочи канадския метеоролог, който седеше до него. Ерик Гюстоф ярко се различаваше заради норвежката жилка в кръвта си. Махна трохите от сандвича от късата си брада и и кимна. — Анализираше данните от външните датчици. Наближава същинска виелица. Засякъл е ветрове със скорост над сто и десет километра в час.
Ерик кимна.
— Залостени сме здравата тук.
Аманда въздъхна. Спомни си предупреждението на ново дошлите — „Някаква опасност се носи насам“. Едва ли непознатите имаха предвид времето.
— Добре ли си? — попита я доктор Уилиг.
— Засега да — сковано отвърна тя. — Засега да.
10:05
Дрейфаща станция „Омега“
Джени навлече канадката си, без да изпуска от поглед пазачите. Другите също обличаха топли дрехи, част от тях осигурени от персонала на базата — дебели ръкавици, шалове и пуловери. Мат нахлупи на главата си нечия вълнена шапка, тъй като кърпената му армейска канадка нямаше качулка. С характерния си инат бе отказал да я смени с военноморска. Джени знаеше, че бившият и съпруг за нищо на света не би се разделил дори с частица от миналото си.
— Ще ви трябват и слънчеви очила — разпореди се капитан трети ранг Сюел.
— Аз нямам — обади се Крейг, като намести фотоапаратите и останалото оборудване по-удобно на рамото си — един от военните бе отишъл до самолета да ги вземе.
Преди половин час Сюел се бе върнал с нови инструкции. Беше успял да се свърже с цивилния управител на „Омега“, която се оказа дъщеря на адмирала, под чието командване се намираха разположените тук моряци. Доста интересен случай на семейственост, както изглеждаше. Въпреки това Джени нямаше нищо против. Доктор Рейнълдс им бе позволила да отидат на руската база. Сюел даде на Крейг собствените си очила. Офицерът щеше да остане тук заедно с един от хората си.
Джени коленичи и прегърна силно Бейн. Вълкът размахваше опашка и близна ухото и. Сюел не разреши да вземат и кучето.
— Бъди добро момче — каза тя.
Туп… туп… туп…
Мат се приближи до нея и почеса Бейн зад ухото.
— Утре се връщаме, приятел.
Джени погледна с очакване към него. Бейн бе останал единствената връзка помежду им. Последната частица Поделена любов. Мат я погледна със същото изражение в очите, но скоро положението стана неловко. Той се извърна пръв.
— Ще се грижа добре за кучето ви — увери ги морякът, когато Джени се изправи. Държеше повода на Бейн.
— Няма да е зле — контрира Мат. Двадесетгодишният младок кимна.
— Баща ми гледа хъскита у дома.
Изненадана, Джени огледа внимателно младия мичман. Беше със смугла кожа, в очите му блестяха невинност и жизнерадост. По всичко личеше, че е местен индианец, вероятно алеут. Прочете бродираното на куртката му име Том Помаутук. Очите и се разшириха от удивление.
— Да не би случайно да сте син на Снежния ястреб? На Джими Помаутук?
Сега бе негов ред да я изгледа изненадано.
— Познавате баща ми.
— През деветдесет и девета участва в „Идитарод“. Класира се трети.
Горда усмивка цъфна на лицето на младежа.
— Точно така.
— И аз участвах. Помогна ми, когато шейната ми се преобърна — Джени се чувстваше далеч по- спокойна, че оставя Бейн в ръцете на сина на Снежния ястреб. — Как е Нанук?
Усмивката му се разля още по-широко, но този път в нея се прокрадна и тъга.
— Остарява. Сега само помага на татко при обиколките.
Дните му на водач на екипа отминаха. Но едно от неговите кутрета е на обучение на Фокс Айлънд.
Сюел ги прекъсна.
— Трябва да тръгвате, ако искате да изпреварите бурята Джени отново потупа Бейн.
— И да слушаш Том — каза тя и се отдръпна.
— Не ми харесва да оставям Бейн на непознат — изръмжа Мат до нея.
— Нищо не ти пречи да останеш с него — отвърна Джени и тръгна с останалите към вратата.
Мат я последва като сърдита сянка.
Групата излезе в смразяващия студ и сумрака на навъсения ден. Слънцето едва блестеше и наоколо сякаш се спускаше вечен здрач, увиснал между деня и нощта. Още от сутринта хоризонтът сякаш се приближаваше към станцията пропит с ледена мъгла. Точно по този начин Джени си представяше Чистилището — като безкраен бял сумрак.
Още с първото вдишване студът скова гърдите и. Дробовете и сякаш се напълниха с ледена вода. Инстинктивно се закашля. Температурата вече бе започнала да пада. На подобен студ открита кожа моментално би измръзнала. Всяко косъмче в ноздрите се превърна в ледена висулка. Дори сълзите замръзваха още в каналите си. На подобно място бе невъзможно да се оцелее на открито.
Щом излезе от постройката, ветровете се нахвърлиха върху и и се промъкваха през дрехите и, сякаш търсеха топла кожа. В резките пориви на вятъра Джени буквално можеше да надуши миризмата на приближаващата буря.
С мъка поеха приведени към двата паркирани „Сно-Кат“.
Далечен тътен се затъркаля над снега.
