09:15
Полярна станция „Грендел“
Аманда смъкна канадката си и я окачи до входа веднага щом влезе в затоплената база след студа в сърцето на ледения остров. Но топлината бе влажна, почти като екваториален зной.
Доктор Уилиг само разкопча своята канадка и свали качулката си, смъкна ръкавиците, напъха ги в джобовете, започна да разтрива ръцете си. Седемдесетгодишният океанограф въздъхна, наслаждавайки се на топлината.
— Какво ще правиш сега? — попита той.
Аманда тръгна по коридора.
— Наближава силна буря. Ако искам да се върна на „Омега“, трябва да тръгна веднага. Иначе ще ми се наложи да остана тук за ден-два, докато времето се оправи.
— А аз зная, че не ти се иска.
Забеляза усмивката в ъгълчетата на устата му.
— Капитан Пери също би трябвало да се върне на „Омега“ — каза той и кимна към единствения постови при вратата Бяха намалили броя на матросите и по-голямата част от военния персонал се бе върнал на подводницата, за да участва в някакво учение. — А едва ли би искала да пропуснеш случая.
— Оскар! — предупреди го Аманда, но не успя да сдържи собствената си усмивка. Толкова ли беше очевидно?
— Всичко е наред, скъпа. И на мен Хелена ми липсва, трудно е да си разделен с близките си.
Аманда хвана ръката на учителя си и леко я стисна. Съпругата му бе починала преди две години от болестта на Хочкин.
— Връщай се на „Омега“ — каза доктор Уилиг. — Не си пилей времето, щом можете да бъдете заедно.
Вече бяха стигнали до военния, охраняващ входа към ниво 4. Оскар го погледна и отново се обърна към Аманда.
— Още ли не желаеш да ми кажеш какво има там?
— Всъщност не искаш да знаеш.
Той сви рамене.
— Учените са привикнали с тежките истини… особено ако са стари като тази база.
Аманда продължи нататък.
— Истината рано или късно ще излезе наяве.
— След като пристигнат руснаците…
Тя сви рамене, но не можеше да скрие горчивината в гласа си.
— Политика.
Мразеше да има тайни от подчинените си и бе убедена, че целият свят има право да разбере какво се е случило тук преди шестдесет години. Някой трябваше да поеме отговорността за това. Забавянето на новините безспорно бе само начин да се спечели време, да се притъпи въздействието им, а може би дори всичко да се потули. Дълбоко в нея се разгоряха пламъците на гнева.
Стигна до спиралната стълба и започна да се изкачва нагоре. Стъпалата вибрираха под краката и. Някакво движение в шахтата привлече вниманието и. Стоманената клетка се издигна отдолу и мина покрай тях към горните нива. Тя се обърна към доктор Уилиг.
— Оправили са асансьора!
Той кимна.
— Лий Бентли и екипа му цял ден се занимаваха със старата машинария. Дай им на децата играчки…
Аманда поклати глава. Онова, което отдавна бе излязло от строй и замръзнало в леда, сега отново се връщаше към живот. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.
Щом стигнаха най-горното ниво, тя се сбогува със стария си приятел и отиде в стаята, където бе прекарала нощта. Бързо събра багажа си и навлече термалния си костюм. Разногласията между биолози и геолози бяха потушени поне за няколко дни и сега можеше да се върне на „Омега“. Докато вървеше към изхода, една жена в синя униформа прекоси общото помещение с вдигната ръка, за да привлече вниманието и. Лейтенант Серина Уошбърн бе единствената жена сред военните, разположени тук като част от екипа на базата. Беше висока, с абаносово черна кожа и късо подстригана коса. Като я гледаше, неволно си припомни за митичните амазонки — жените воини, въплъщение на грация и сила Изражението и винаги бе сериозно и се държеше тихо и спо-койно. Застана пред Аманда, като почти зае стойка „мирно“
— Доктор Рейнълдс, получих съобщение от „Омега“. Въздъхна. Сега пък какво беше станало?
— Какво е то?
— Група цивилни са кацнали тази сутрин при „Омега“ са били задържани от охраната.
Аманда се стресна.
— Какви са?
— Четирима на брой, сред които един шериф, горски надзирател и репортер. Самоличността им е била проверена и потвърдена.
— Тогава защо ги държат под стража? Уошбърн пристъпи от крак на крак.
— След саботажа в Прудоу Бей… — сви рамене тя. Никой не искаше да поема каквито и да било рискове.
— Защо са дошли тук?
— Знаят за тази станция.
— Но как са научили? Лейтенантът отново сви рамене.
— Повтарят непрекъснато, че някаква опасност се носи насам. Може би нещо свързано с експлозията в нефтеното поле.
Отказват да споменат повече, докато не се срещнат с някой от шефовете. Не успяхме да се свържем с капитан Пери.
Аманда кимна. Тя трябваше да се заеме със случая като ръководител на базата.
— Тръгвам към „Омега“. Ще се заема веднага.
Тя понечи да продължи пътя си, но лейтенантът я спря с ръка.
— Има и още нещо.
— Какво по-точно?
— Репортерът и останалите настояват да дойдат тук. Направо са продънили ушите на всички.
Аманда мислеше да откаже подобна визита, но си спомни неотдавнашното си чувство на безсилие заради строгата секретност и политическите игри около откритието в ниво 4 „Щом има репортер, той ще документира всичко… а същои шериф…“
Прецени възможностите. Ако се върнеше да разпита новодошлите, наближаващата буря щеше да изолира всички в „Омега“. А и капитан Пери би попречил на репортера да дойде тук. Нямаше да има никакъв друг избор, освен да докладва на шефовете си. Но за Аманда подобни ограничения не съществуваха. Пое дълбоко дъх. Беше и се открила мъничка възможност да пробие тази политическа безизходица и да позволи поне част от истината да излезе наяве преди ужасното откритие да бъде потулено зад облак от високопарна риторика и лъжи. Обърна се отново към лейтенанта.
— Нека да докарат цивилните.
— Моля?
— Ще се срещна с тях тук.
В отговор Уошбърн само повдигна вежди.
— Не мисля, че капитан трети ранг Сюел ще се съгласи с подобно решение.
— Тук могат да бъдат държани под стража също както и там. Ако капитанът желае лично да ги държи под око, нямам нищо против. Може да прати с тях толкова хора, колкото намери за необходимо. Но искам да са тук преди да се е разразила бурята.
Уошбърн помълча за миг, после кимна.
— Да, госпожо.
