Маркировки.
Чак сега разбра за какво става дума. Продължи да тича по левия тунел. Не преставаше да се озърта назад, но вече се оглеждаше и за следващия зелен ромб.
„По дяволите, щом така и така тичам, защо да не стигна до някого, който знае какво става тук.“
Мат тичаше, завивайки ту наляво, ту надясно. Гравитацията и хлъзгавият склон го отнасяха все по- навътре. Но нямаше и следа от жената с радиото. Само безкраен тъмен лед, а той сякаш се движеше в блестяща синя пещера, осветена единствено от фенерчето му.
— Хей! — Този път гласът не идваше от радиото, а някъде отпред.
Мат се пързулна по склона, като се придържаше с една ръка за ледената стена, за да запази равновесие. Заобиколи следващия ъгъл и лъчът на фенерчето му освети странна картина — висока и стройна жена, напълно гола и боядисана в синьо, подобно на някаква богиня на инуитите.
Плъзна се към нея и изведнъж разбра, че не е гола, а облечена в плътно прилепнал по тялото костюм с вдигната качулка. На главата си беше сложила миньорска каска. Лампата светеше право в очите му.
— Слава Богу! — извика тя и забърза насреща му.
Успя да я разгледа ясно, когато изключи лампата. Объркването в погледа и се изписа и на цялото и лице.
— Кой сте вие? — тя погледна зад него. — Къде са другите?
— Ако търсите спасителен отряд, ще се наложи да се за доволите с мен — той вдигна безполезния пистолет. — Макар да се съмнявам, че ще ви бъда от особена полза.
— А кой сте вие? — отново попита тя. Говореше леко завалено и необичайно високо. Да не би да беше пияна?
— Матю Пайк, надзирател на дивеча и рибата в Аляска.
— Рибата и дивеча ли? — объркването и се засили. — Вихте ли свалили фенерчето си? Аз… аз съм глуха и не мога да виждам устните ви от светлината.
Той свали фенерчето.
— Извинявайте. Аз съм един от групата, която тръгна от „Омега“.
Тя кимна разбиращо. Но същевременно в очите и проблесна подозрение.
— Какво става? Къде са всички останали?
— Станцията е била евакуирана. Руснаците нападнаха „Омега“.
— Мили Боже… не разбирам.
— И в момента овладяват тази станция. А вие коя сте? И какво търсите сама тук?
Тя приближи, но очите и продължаваха да се местят между него и тунела зад гърба му.
— Аз съм доктор Аманда Рейнълдс. Шеф на станция „Омега“.
Разказа му набързо историята за изчезналите учени и внезапната атака на гигантския хищник.
— По радиото го нарекохте грендел — спомни си той. — Май знаете нещо повече за тях.
— Открихме ги замразени. В една ледена пещера. Би трябвало да са на петдесет хиляди години, от времето на последния ледников период. Изчезнал вид.
Изчезнала е баба ти, помисли си той. Разказа и за собствените си премеждия след нападението на руснаците, без да престава да следи тунела.
— Значи гренделът не е само един… — промърмори съвсем тихо тя. — Разбира се, трябва да има и други. Но как са останали скрити толкова дълго време?
— Вече не се крият. Ако това е някакво замръзнало гнездо, значи е твърде опасно да оставаме тук. Знаете ли как да стигнем до повърхността? Ако се съди по опита ми, май е по-добре да се откажем от тези зелени ромбове. Да опитаме друг път.
Тя посочи напред.
— Оттук ще стигнем до други тунели. Но не съм много добре запозната с Лабиринта. Предполагам, че накрая всички водят към изхода.
— Да се надяваме. Хайде — Мат се обърна и бавно и предпазливо пое по обратния път нагоре. — Трябва да се оглеждаме за всяка следа от гренделите — стъпки, драскотини от нокти по леда, такива неща. И да избягваме тези райони.
Тя кимна. Мат изпита уважение към нея. Беше се срещнала лице в лице с едно от онези чудовища и бе оцеляла. И сега се мъчеше да се спаси само с едно уоки-токи и малка брадвичка за лед. При това напълно глуха, неспособна да чуе какво се приближава към нея.
— С малко повече късмет няма да срещнем други от тях — каза тя.
Мат се обърна и в същия миг през главата му премина познатото бръмчене, от което костиците в ушите му завибрираха.
Някой яростно го хвана за лакътя. Аманда се издърпа до него. Макар и глуха, тя също бе усетила вибрациите. А от начина, по който пръстите и се впиваха в десния му бицепс, беше ясно, че знае какво следва.
Късметът токущо им беше изневерил.
Кръв по леда
9 април, 13:02
Дрейфаща станция „Омега“
10. След един час прекаран пред калорифера, Джени се чувстваше почти размразена и колкото и да бе странно — изпълнена с енергия. Може би заради кофеина, или заради морфина, а може би просто заради глупостта на плана.
Току-що бяха научили, че руската подводница се е махнала. Новината донесе един от моряците, когото руснаците бяха намерили скрит в една от изследователските бараки и го бяха хвърлили при останалите пленници. Човекът бе видял с очите си как подводницата се потапя.
— Имаш ли представа колко руснаци останаха тук? — попита Сюел.
Човекът потрепери в стола си. Ръцете му бяха накиснати в купа с топла вода. Когато проговори, зъбите му тракаха.
— Не съм сигурен, сър. Забелязах около десетина, но може да има и други.
— Значи над десет — от тревога устните на Сюел се изтеглиха в тънки линии.
Матросът погледна с широко отворени очи старшия офицер.
— Т-те застреляха Дженкинс. Опита се да притича преледа. Искаше да стигне до бараката на НАСА. Да използва снегохода им, за да се измъкне. Застреляха го в гръб.
Сюел го потупа по рамото. Вече бяха чули подобни съобщения. Ясно беше, че руснаците стриктно се придържат към заповедта да държат станцията напълно изолирана. Един по един всички офицери и някои от учените биваха измъквани навън под дулото на оръжието. Но всички се бяха завърнали невредими с изключение на един лейтенант, на когото бяха счупили носа.
Разпит, бе обяснил Сюел на Джени. Руснаците явно търсеха нещо. Нещо, което беше скрито в изгубената полярна станция. Все още не го бяха открили. Засега.
Джени бе успяла да зърне разпитващия — висок, внушителен руснак с поразително бяла коса и още по-бледо лице.
Сюел започна да се изправя, но треперещият матрос го спря отново, като извади мократа си ръка от купата.
— Сър, видях как двама руснаци хвърлят метална кутия в дупка в леда. Пробиваха и други дупки.
— Опиши кутиите.
— Колкото малки бурета — матросът показа размера и формата с мокрите си ръце. — Напълно черни с ярко оранжеви капаци.
— Мамка му!
Джени се бе навела наблизо и завързваше сухите си обув-ки. Изправи се.
— Какво е това?
— Руски запалителни бомби. Експлозиви V-клас — Сюел затвори очи и се изправи. — Явно смятат да разбият леда и да потопят цялата база в океана.
