вас. Джени потупа Бейн.
— Хайде да се махаме от този вятър.
— Съгласен — обади се Ковалски. Целият трепереше.
— Какъв е планът? — попита Том, докато ги водеше през леда. На белия фон започна да се очертава призрачният силует на самолета.
— Първо да се помолим двигателите да запалят — отвърна Джени. — При тази буря бихме могли да ги пуснем, без да бъдем чути. Но ще ни трябват няколко минути, докато загреят.
— Да не искаш да излетиш? — изненада се Том. — В това време?
— Случвало ми се е и преди — увери го Джени. Но не в ледена мъгла, добави наум тя. Вихрушката щеше да постави на изпитание всичките й умения.
Стигнаха до самолета, свалиха опорните въжета, махнаха замръзналите подложки и влязоха вътре. Изолирана от вятъра, кабината сякаш бе с двадесет и пет градуса по-топла. Джени седна на пилотското място, Ковалски — до нея, а Том и Бейн се настаниха на задната седалка.
Ключовете все още си бяха на мястото. Включи основното захранване и направи бърза проверка на системите. Всичко изглеждаше наред. Натисна бутоните и изключи нагревателите на моторите, захранвани от резервния акумулатор.
— Започва се — каза Джени, включи двата двигателя и усети познатото мощно вибриране.
Шумът от двигателя можеше и да се изгуби в рева на вятъра, но Джени все още не бе сигурна за воя на двата мотора. Докъде щеше да се чуе той? Може би руснаците вече идваха насам?
Погледна към Ковалски. Той сви рамене, сякаш бе прочел мислите и. „Какво значение има сега?“
Бавно даде мощност, оставяйки време на двигателите да загреят достатъчно. Едва успяваше да види през прозорците как перките завъртат във вихрушка носения от вятъра сняг.
Измина една минута.
— Готови ли сте?
Никой не отговори.
— Тръгваме — каза тя толкова тихо, че едва я чуха. Дори и на нея самата думата и прозвуча като молитва. Даде газ, перките загребаха вятъра, отерът се освободи от леда и се понесе върху плъзгачите.
Джени го насочи встрани от базата. Смяташе да използва силата на вятъра, за да успее да се издигне. Въпреки това задачата изглеждаше ужасно трудна.
— Дръжте се!
— Имаме си компания — каза Ковалски. Беше се обърнал и гледаше някъде назад.
Джени също погледна. Две светлини, подобни на фарове на автомобил, бяха насочени към тях. След това внезапно се разделиха, но продължиха да приближават.
Мотори на въздушна възглавница.
Джени даде още газ. Самолетът набра скорост, но не достатъчно бързо заради насрещния вятър. При обичайни условия насрещният вятър бе идеален за бързо излитане, но тукашният рязко променяше посоката си и ги подмяташе на всички страни.
— Руснаците явно са ни чули.
— Или са поставили инфрачервени сензори и са забелязали загряването на двигателите.
Внезапно сред рева на моторите се чуха изстрели, донякъде заглушени от бурята. Няколко куршума попаднаха в отдалечаващия се самолет. Но опашната част и товарният отсек защитиха кабината.
Джени се мъчеше да увеличи скоростта срещу вятъра.
— Заобикалят ни! — извика Том от задната седалка.
Джени се огледа наляво и надясно. Двете светлини приближаваха, за да заемат удобна позиция за стрелба по кабината.
„По дяволите, тези мотори летят бързо!“
Загледа се напред в бурята, която се нахвърляше срещу тях и се мъчеше да ги върне обратно. Никога нямаше да успеят. Нямаха време да се преборят с вятъра. Трябваше и друг ъгъл — и имаше една- единствена възможност.
— Дръжте се! — извика Джени.
Намали оборотите на левия двигател и едновременно даде газ на десния. В същото време вдигна едната задкрилка и спусна другата. Отерът се завъртя върху плъзгачите си като кола на въздушна възглавница. Направи пълен оборот и тръгна в обратната посока.
— Какво правиш? — извика Ковалски и се дръпна от прозореца, към който се бе залепил.
Джени даде пълна газ и на двата двигателя. Перките превърнаха снега в мъгла. Отерът отново се понесе напред. Ковалски разбра накъде се беше насочила. Обратно към базата.
— Нямаш достатъчно пространство. Няма да успееш да се издигнеш достатъчно.
— Знам.
Двата мотора се завъртяха рязко и се понесоха след тях, продължавайки гонитбата. Един куршум попадна в опашката.
— Няма да успеем — прошепна Том.
Джени не обърна внимание — следеше уредите и най-вече спидометъра. „Хайде…“
С крайчеца на окото си видя отпред да се появяват светлините на базата. По-тъмните сенки отбелязваха мястото на бараките.
Носеха се право към тях.
Вибрациите намаляха, когато самолетът започна да се издига. Джени затаи дъх. Все още не бе набрала достатъчно скорост. Краткотрайните издигания се дължаха единствено на поривите на вятъра. Оказа се права. Плъзгачите отново докоснаха леда. Самолетът се затресе, когато се понесе по неравния лед.
— Обърни! — викна Ковалски. — Няма да успеем!
Джени започна тихо да си тананика и се насочи право към една от тъмните постройки, чиято сянка се открояваше под светлините на базата. Молеше се да е ориентирана като бараката, от която се бяха измъкнали с Ковалски.
Самолетът се носеше с пълна скорост към нея. Но Джени още не бе дала пълна газ. Щеше да и потрябва.
— Какво пра… — започна Ковалски и завърши с — О, мамка му!
Както при тяхната барака, от наветрената страна на тази се бе натрупала купчина сняг, достигаща почти до покрива и.
Отерът достигна заледения склон и рязко вдигна нос на горе. Джени даде пълна мощност. Плъзгачите се понесоха нагоре по купчината и излетяха във въздуха.
Долната им част задра гофрирания покрив. Разнесе се писък на метал, стържещ метал… и после се озоваха във въздуха, право в лапите на бурята.
През следващите няколко инфарктни минути Джени трескаво се мъчеше да овладее управлението. Самолетът се мяташе във въздуха като детско хвърчило, понесено от вятъра Но макар и силен, вятърът бе постоянен. Джени се обърна срещу бурята, използвайки подемната му сила, за да се издигне още повече. Най-сетне успя да овладее положението и да стабилизира самолета.
Въздъхна с облекчение и провери датчиците — височина, скорост, посока. При тези условия уредите бяха единственото нещо, на което разчиташе. През предния прозорец не можеше да различи небето от леда.
— Направо си велика, мамка му! — възкликна Ковалски с дива усмивка.
На Джени и се искаше да може да сподели ентусиазма му. Докато продължаваше да следи уредите, усети как стомахът и се свива на топка. Стрелката на датчика на резервния резервоар се въртеше назад — от пълен към половин, после до една четвърт. Един от куршумите го беше пробил. Губеше гориво. Провери основния резервоар.
Държеше се чудесно — ако една осма можеше да се нарече чудесно.
— Какво има? — попита Том.
— Горивото ни почти свършва.
— Какво? — възкликна Ковалски. — Как е възможно?
Джени посочи датчиците и му обясни. Ковалски грозно изруга.
