— Колко далеч можем да стигнем, преди да се наложи да кацаме? — попита Том.
Джени поклати глава.
— Не много. Може би осемдесет километра.
— Страхотно… — изстена Ковалски. — Точно колкото да се наресем в шибаното нищо.
Джени разбираше гнева му. Оставени на произвола на стихията, изгубени, без храна и топли дрехи те нямаше да оцелеят дълго на студа.
— Какво можем да направим? — попита Том.
Никой не отговори.
Джени продължи да лети. Това бе всичко, което можеше да стори засега.
13:29
Полярна станция „Грендел“
Не им оставаха никакви други номера освен един-единствен. Основното средство за защита.
— Бягай! — извика Мат и бутна силно Аманда.
Тя ахна, но се понесе напред като уплашена газела.
Мат правеше всичко възможно да не изостава, но имаше чувството, че тича с две замразени пържоли, завързани за стъпалата му.
Тичаха през тунелите, но с всяка следваща стъпка Мат изоставаше все повече.
— Познавам… познавам това място! — извика Аманда. — Близо сме до изхода!
Мат погледна през рамо.
Гренделът се носеше след тях — вече само на десетина метра зад него. Движеше се бързо, гъвкав и смъртоносен. Ноктите му се забиваха в леда и откъртваха малки парченца. Сякаш усещаше, че жертвата му всеки момент ще му се изплъзне. Цялата му предпазливост бе изчезнала.
— Залегни! — викът се разнесе от тунела пред тях, пробивайки постоянното бръмчене в главата му.
Мат се обърна и видя насочени към него дула.
Моряците!
Аманда изчезна сред тях. Мат бе изостанал твърде много. Нямаше начин да успее. Метна се по корем с протегнати напред ръце, стиснал здраво брадвата.
Разнесоха се изстрели. Над главата му засвистяха куршуми. Ледени парчета полетяха от стените и тавана. Някои от тях рикошираха и попаднаха в него.
Мат се претърколи по гръб и погледна назад между краката си.
Гренделът се бе снишил само на метър от него, привел глава до леда. Продължаваше да драпа напред, твърдо решен да достигне жертвата си. От гърдите му се разнасяше рев пара излизаше от ноздрите му. Кръв течеше от многобройните рани — тялото му бе направено на решето от куршумите.
Мат зарита с босите си крака, за да се отдалечи.
Въпреки дъжда от куршуми звярът продължаваше да се мъчи да го достигне. Един нокът се стрелна напред, уцели крачола му и го закова за леда. Мат се напъна, но не успя да се освободи. За миг погледите им се срещнаха.
Мат видя огъня в очите му.
Гренделът оголи зъби. Можеше да умре, но щеше да повлече и него със себе си.
Мат замахна с брадвата — не към главата на звяра, а докъдето можеше да достигне ръката му. Острият край се заби в леда. С другата ръка разкопча панталона си. Като използва брадвата за котва, той се измъкна от панталона и се изтърколи настрани от създанието.
Останал само по термогащи, продължи да пълзи напред. Звярът ревеше зад него — ужасяващ звук, който преминава ше във всички спектри, зловещ и изпълнен с отчаяние.
Мат стигна до моряците. Нечии ръце го сграбчиха и го изправиха на крака.
Погледна назад към чудовището. То се мъчеше да се оттегли, като се бе покатерило наполовина на стената, за да се обърне. Избяга от жилещата атака и се скри зад далечния завой.
Мат и Аманда отидоха при останалите — група учени и неколцина военни.
Гриър беше изумен.
— Помислих си, че с теб е свършено.
— Още не е късно.
Брат събра всички и обясни ситуацията. Аманда го погледна изумена.
— „Полярен страж“ си е тръгнал?
— Капитан Пери нямаше друг избор. Аманда се сви, поразена от новината.
— И сега какво ще правим?
— Не можем да останем тук — отвърна Брат. — Боеприпасите ни са на привършване. Ще трябва да рискуваме с руснаците.
— Сър, знам няколко места на трето ниво, където можем да се скрием — обади се Уошбърн, и кимна към тунелите. — Има сервизни шахти и хранилища. А също и стара оръжейна. Ако успеем да се доберем дотам, без да ни видят…
— Навсякъде е по-добре, отколкото в шибаните тунели — каза Гриър.
Брат кимна.
— Добре, но трябва да внимаваме.
Самият Мат също с радост щеше да се махне от тунелите. Постоянното бръмчене в ушите му вече започваше да го подлудява.
Изведнъж трепна.
„О, Господи…“
Обърна се. Ушите му още звъняха от изстрелите. Едва сега го усети отново.
Чудовището беше прогонено, но бръмченето продължаваше.
По очите на Аманда разбра, че тя също го е усетила.
— Не сме сами! — викна Мат.
Веднага бяха включени фенерчетата и лъчите им се насочиха към другите тунели. В тъмното светнаха няколко чифта червени очи.
— Това е размразената група от пещерите! — извика Брат и направи знак на всички да отстъпят назад. — Най-сетне са успели да заобиколят проклетия труп.
— Сигурно ги е привлякла стрелбата! — ужасен извика биологът и се дръпна назад.
— Навън! — извика Брат. — Не можем да задържим толкова много!
Всички заедно се втурнаха презглава по тунела.
— Оттук! — извика Аманда.
Пред тях се появиха двойните врати на станцията.
Достигнаха ги, тичайки с всички сили. Мат задържа вратите и подкани цивилните.
— Бързо, бързо, бързо!
Военните тичаха последни, но и те побързаха да се вмъкнат в станцията.
Тъкмо затръшнаха вратите, когато над тях профуча куршум. Мат се сниши и рикошетът от металната стена мина покрай него.
Явно стрелбата им бе привлякла не само гренделите.
— Стой! — извика със силен акцент войник с бяла канад ка. Той и още четирима стояха в другия край на коридора.
Оръжията им бяха насочени към тях. — Хвърлете оръжията!
Веднага!
За миг никой не помръдна.
Аманда продължаваше напред, без да чува заповедта, но Мат я сграбчи за лакътя. Тя го погледна. Мат поклати глава.
— Остани тук — каза само с устни.
— Правете каквото ви казват — нареди Брат и хвърли настрани пушката си. Другите го последваха. — Продължавайте напред. Махнете се от вратата.
— Горе ръцете! — викна им руснакът. — Движете се в колона по един!
