Брат кимна и всички се подчиниха на инструкцията.
Строиха се в колона и забързаха напред по дългия коридор. Не успяха да направят и десет крачки, когато нещо огромно блъсна двойните врати зад тях. Металът се изкриви.
Всички замръзнаха.
— Долу — нареди Брат.
Всички се хвърлиха на пода. Мат дръпна Аманда след себе си.
Разнесе се един-единствен изстрел — може би стрелецът се бе стреснал. Но мерникът му бе точен. О’Донъл се беше забавил за миг. Тилът му експлодира, пръскайки навсякъде кост и кръв. Тялото му политна назад с разперени ръце и крака.
Последва порой от руски команди, войниците започнаха да си крещят един на друг.
— Мамка му! — изруга Брат. Лицето му бе почервеняло от гняв.
Мат погледна радостните от попадението руснаци и изкривената врата. Нито една от двете възможности не изглеждаше добра.
Командирът на руснаците пристъпи напред.
— Що за номер…
Нещо отново атакува вратата и я блъсна като парен локомотив. Пантите поддадоха и двете врати рухнаха.
Първият грендел са озова в коридора. Последваха го останалите.
Настъпи пълен хаос, когато всички запълзяха напред.
Разнесоха се изстрели, съпроводени от уплашени викове.
— Останете долу! — извика Брат. — Пълзете напред.
Нямаше да успеят. Дори ако избегнеха някой заблуден куршум, зверовете щяха да ги разкъсат.
— Насам! — извика Аманда. Беше се претърколила до стената и се протягаше към дръжката на вратата над главата и.
Един куршум за малко да отнесе пръста и, но тя успя да натисне дръжката. С другата ръка бутна вратата. Дебелата стомана сега им служеше като щит. — Вътре!
Всички се понесоха след нея.
Гриър бе последен, следван по петите от грендел.
Аманда затръшна вратата точно когато звярът нападна. Ударът я отхвърли към Мат. Той я задържа, но тя отново се хвърли към вратата.
Мат чу в тъмното как изтрака металното резе.
Приглушено от дебелите стени, ехото от стрелбата продължаваше да достига до тях. От време на време тежки тела се блъскаха във вратата и стените.
Докато в коридора бушуваше битката, всички лежаха притиснати към пода, струпани непосредствено до вратата. Мат използва момента да измъкне обувките си и да напъха в тях замръзналите си и изгарящи от болка стъпала.
— Поне засега сме в безопасност — обади се Аманда в тъмното. — Тази врата е от плътна стомана.
— Къде сме? — попита Мат докато връзваше обувките си.
— В сърцето на станцията — отвърна Брат. — В главната лаборатория.
Някой напипа контакта и на тавана светнаха голи крушки.
Мат огледа чистата и подредена лаборатория. Стоманени те маси бяха разположени с военна прецизност. Зад стъклените витрини стояха в готовност стъкленици и най-различни инструменти. Една от стените бе заета от плътно наредени един до друг хладилници. От основната лаборатория имаше входове към по-малки помещения, но те бяха твърде тъмни, за да се види какво се крие в тях.
Докато погледът му обхождаше стаята, светнаха още лампи. Крушките се включваха една след друга, осветявайки извитата зала. Коридорът явно следваше външната стена и вероятно опасваше цялото ниво.
Мат гледаше какво осветява всяка следваща лампа.
— О, мили Боже…
Трета част
Подклаждане на безумието
Безвремие
9 април, 13:42
На леда …
11. Сгушен в бялата си канадка, Виктор Петков се носеше през сърцето на виелицата. Ръцете му бяха защитени със затоплящи се ръкавици, а лицето — от поръбена с козина качулка, дебел вълнен шал и слънчеви очила.
Но никакво облекло не бе в състояние да го защити от студа в сърцето му. Пътуваше към гроба на баща си, към замръзналата крипта, погребана в леда.
Беше седнал на задната седалка на мотора на въздушна възглавница, привързан здраво за мястото си. Опитният водач — млад офицер под командването на Миковски — управляваше машината с дръзка увереност, присъща единствено на младостта. Носеха се на не повече от педя над леда, подобно на ракета срещу вятъра.
Бурята се мъчеше да ги отклони от курса им, но водачът компенсираше и продължаваше по права линия към изгубената станция, използвайки жироскопите на мотора.
Виктор гледаше обруления пейзаж. Навсякъде около него бе единствено пустош, огромна ледена пустиня. Слънцето бе скрито зад облаци сняг и светът се разтваряше в бледия сумрак. Изсмукваше всички сили и воля. Безнадеждността и отчаянието придобиваха тук физически форми. Вятърът виеше в ушите му и вечната безутешност се просмукваше чак до костите му.
„Тук е прекарал последните си дни — самотен, заточен забравен от всички.“
Моторът направи плавна дъга, следвайки сянката на един леден хребет, приличащ на гръбнака на заспал дракон. И тогава сред еднообразния сумрак се появи неясна светлинки.
— Целта е пред нас, господин адмирал! — съобщи водачът.
Моторът промени курса си. Двата му спътника повториха маневрата като ескадрила изтребители. Триото се понесе към светлината.
Постепенно през снега започнаха да се различават детайли. Истинска ледена планинска верига, черен отвор — квадратен, очевидно направен от човешка ръка. В основата на един от върховете имаше осветена шахта, подобна на маяк в бурно време.
Заобиколиха полинята и се понесоха към входа на базата. Двигателите утихнаха. Трите мотора се отпуснаха на титаниевите си ски и се плъзнаха по леда. Спряха недалеч от входа, на завет зад един от хребетите, за да се предпазят от най-свирепите пориви на бурята.
Водачът скочи от седалката, докато Виктор се мъчеше да се освободи от предпазните колани. Ръкавиците му пречеха, но дори и без тях нямаше да му е лесно. Ръцете му трепереха. Очите му не се откъсваха от шахтата — пробита насила, разтопена и издълбана до гробницата отдолу. Беше виждал в Египет древни гробници, в които грабителите си бяха пробили път по същия начин. Точно такива бяха и те — американ-ци и руснаци — отвратителни грабители на гробници, биещи се помежду си сред кости и бляскави артефакти.
Гледаше, без да мигне.
„Аз съм единственият, който е на своето място тук.“
— Сър? — водачът му предложи помощта си и посегна към коланите.
Виктор се върна обратно към реалността, освободи се самичък и слезе от седалката. Вече на свобода, той свали дебелите ръкавици и ги прибра в джоба си. Студът моментално опари оголената плът. Сякаш смъртта се ръкуваше с него и го приветстваше с „добре дошъл“ в криптата на баща му.
Мина покрай хората си и се насочи към входа. Вътре в тунела имаше един-единствен пазач. Момчето тутакси потисна треперенето от студ и застана мирно.
