Ковалски бе приключил с обличането и се изправи пред калорифера. Държеше ръцете си към струята горещ въздух. Ноктите на ръцете му все още бяха сини.
— Е, в такъв случай ще изпълняваме ли плана си?
— Нямаме избор. Става все по-ясно, че задачата им е „граби и пали“. Смятат да отмъкнат каквото могат и да изгорят всичко останало. Каквото и да има в базата „Грендел“, руснаците са твърдо решени да си остане тайна.
Ковалски въздъхна.
— Значи ще останем живи, докато не намерят онова, което търсят. След това умираме.
Сюел дори не си направи труда да потвърди. Вместо това се обърна към Джени.
— Планът. Още ли смяташ, че ще успееш да изпълниш своята част?
Бащата на Джени постави ръка на рамото и. Тя я покри дланта си. Той не искаше да я пуска.
— Ще се справя.
Сюел я изгледа за миг, като явно се мъчеше да прецени докъде стига решимостта и. Накрая кимна.
— Да действаме.
Ковалски пристъпи напред и се извиси над нея — същинска горила, само че с по-слабо окосмяване.
— Ще се наложи да не се отделяш от мен.
Тя изви очи нагоре.
Сюел ги поведе към мястото, където двама матроси бяха отворили част от тавана и бяха прорязали изолацията на бараката с пластмасовите си ножове. Мястото бе извън пряка видимост от вратата. За щастие руснаците не се задържаха много тук, явно уверени в сигурността на затвора — и не без основание. Къде щяха да идат пленниците, дори да успееха да се измъкнат навън? Около бараката имаше патрули, а отвъд базата не ги чакаше нищо друго, освен дълга и мъчителна ледена смърт.
Канадките им бяха конфискувани. Само безумец би рискувал да излезе навън в бурята само по риза. Бягството оттук означаваше сигурна смърт.
Мрачната мисъл завладя Джени, докато наблюдаваше работата на двамата потящи се моряци. Трудеха се в кухината на изолацията от фибростъкло, като отвинтваха външната плоскост на покрива. Беше трудно само с помощта на пластмасовите инструменти, но въпреки това се справяха.
Един от винтовете падна на пода. Сюел посочи нагоре.
— Обикновено там има панел за слънчево осветление. Един от общо три. Но в Арктика половин година е нощ, а другата — ден и се оказа, че прозорците по-скоро пречат, особено за запазването на топлината. Затова са ги махнали.
— Още малко — обади се един от моряците отгоре.
— Намалете осветлението — даде знак Сюел.
Лампите в непосредствена близост до района бяха изгасени.
Джени взе едно резервно одеяло и го уви около раменете си в нещо като грубо пончо с качулка. Бе прекалено голямо за дребната и фигура, но все пак по-добре от нищо. Поне щеше я предпази донякъде от вятъра.
След последния винт и плоскостта падна в очакващите ръце на моряците. Последва я силен порив студен въздух.
Вятърът засвири вътре в помещението. Прекалено силно. Сюел посочи един сержант, който веднага включи SD-плейъра си. Парчето на U2 заглуши воя на бурята отвън.
— Трябва да побързате — каза Сюел на Ковалски и Джени. — Ако някой реши да влезе, ще ви открият. Ще трябва да върнем плочата на мястото и колкото се може по-бързо.
Джени кимна. Отдолу бяха преместили двуетажно легло, което да изпълнява ролята на импровизирана стълба. Започна да се изкачва нагоре. За миг срещна погледа на баща си и прочете тревогата в очите му. Но той запази мълчание. Нямаха друг избор. Тя бе най-добрият пилот тук.
Джени се изправи върху горното легло и се протегна към дупката в тавана. Ръцете и хванаха ледения ръб на покрива. Без ръкавици пръстите и моментално замръзнаха за метала и започнаха да парят. Не обърна внимание на болката.
С помощта на двамата моряци се набра нагоре и подаде глава във виелицата. Вятърът и леденият сняг моментално я заслепиха.
Надяна очилата си и изпълзя по корем върху заобления покрив на бараката, после се плъзна настрани. Движеше се внимателно. Носът и бе на сантиметри от гофрираната повърхност. Вятърът заплашваше да я издуха от покрива. Нещо по-лошо — подобно на старите „Куонсет“, бараките „Джеймсуей“ бяха със заоблени покриви, които стръмно се спускаха от двете страни към земята.
Джени изпълзя на върха, прилепнала колкото се може по-плътно до покритата с лед повърхност. Предпазливо се обърна и видя как Ковалски като по някакво чудо промъкна едрото си туловище през слабо осветената дупка подобно на библейския Йона, излизащ от ноздрата на някакъв метален кит.
Той изръмжа тихо и посочи с пръст към наветрената страна на бараката. Двамата запълзяха и се плъзнаха по задници до мястото, където покривът продължаваше право надолу до земята. Рискуваха да се плъзнат по леда през ръба противно на желанието им.
Той я погледна. Тя кимна.
Ковалски поведе. Спусна се с краката напред и скочи върху купчината сняг, след което умело се претърколи по ледения наклон. Не след дълго изчезна от поглед.
Джени събра кураж и погледна назад към отвора. Вече беше затворен. Връщане назад нямаше. Плъзна се на измръзналите си задни части и падна в снега.
А сега — по-далеч оттук.
Запремята се неумело надолу по склона, изгубила всякакъв контрол, докато не се приземи върху Ковалски. Беше като да се блъснеш в скрит камък. Ударът и изкара въздуха.
Задавено се помъчи да си поеме дъх.
Вместо да и помогне, Ковалски я бутна надолу по снега и посочи с ръка.
Група неясни фигури се бяха свили срещу вятъра недалеч от близката барака. Виждаха се само благодарение на запалените фарове на моторите им на въздушна възглавница.
Двамата замръзнаха на място.
Не след дълго групата се качи на моторите. Явно двигателите бяха работили на празни обороти, защото фаровете моментално светнаха още по-ярко, олюляха се наляво-надясно и накрая се обърнаха. Воят на вятъра заглушаваше звука на двигателите, придавайки свръхестествен нюанс на картината.
Моторите изчезнаха в пустите ледени равнини. Двамата останали стражи се отдалечиха и влязоха в следващата постройка.
Джени гледаше как светлината на последния мотор изчезва в сумрака. Можеха да отиват само на едно място — към руската полярна станция. Мислите и се насочиха към другия снегомобил, който бе изчезнал в същата посока, отнасяйки Мат и репортера от Сиатъл.
За първи път от години се помоли Мат да е в безопасност. Искаше и се да беше изговорила думите, които горчивината и гневът бяха държали затворени в нея. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Толкова много години бяха пропилели в отчаяние.
Прошепна тихо през вятъра.
„Съжалявам… Мат, толкова съжалявам…“
Зад тях се разнесе стрелба — силна и близка.
— Ставай! — викна и Ковалски и я дръпна нагоре. — Бягай!
13:12
Полярна станция „Грендел“
Аманда тичаше до високия непознат. Гренделът все още не се виждаше в плетеницата от тунели, но излъчването му изпълваше задната част на главата и с дразнещо усещане за сърбеж.
Следеше ги — бавно и внимателно, като ги караше да потъват все по-дълбоко в ледения остров.
— Какво чака? — попита Мат.
— Да ни свърши късметът — отвърна тя, спомняйки си участта на Лейси Девлин. — Рано или късно ще се озовем в безизходица. Блокиран тунел, пропаст, ледена стена. И тогава ще се окажем в капана му.
