— Дразни ме Ричърд Дзейн. Ако успеем да се измъкнем оттук, ще напусна „Телукс“.
Независимо от положението им Натан намери сили да се усмихне.
— Ще подадем заедно заявления за напускане.
След малко се появи сержант Костос. Лицето му имаше обичайното си мрачно изражение.
— Бомбите са заложени много умело. Не мога нито да ги обезвредя, нито да променя часа на експлозията.
— Значи не можеш да направиш нищо, така ли? — попита Коуве.
Рейнджърът поклати глава.
— Трябва да призная, че това френско копеле си разбира от работата. Перфектно са го направили.
— Колко време ни остава? — попита Ана.
— Малко по-малко от два часа. Таймерите са поставени на 20:00 часа.
Натан погледна дървото.
— Значи или трябва да се измъкнем от долината, или да потърсим някакво надеждно убежище в нея.
— Забрави за убежищата. Когато тези пущини гръмнат, трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Дори и без допълнителните запалителни бомби, поставени от хората на Фавр, тези девет напалмови устройства ще направят на пепел цялото плато.
— Къде е Дакий? — потърси го Натан. — Може би му е известен някакъв друг изход?
Коуве кимна към отвора на яга.
— Отиде да види как е шаманът.
Натан се сети за клетника, застрелян от Дзейн в корема.
— Да отидем при него и да видим дали може да ни помогне с нещо. — Той се отправи към дървото. Коуве и Ана го последваха — Аз ще остана да наблюдавам бомбите — каза сержант Костос.
Когато влезе в дървото, Натан отново усети неговата сладникава мускусна миризма. Погледнаха сините отпечатъци на длани.
— Знам, че всички мислим за бягство, но няма ли да се опитаме да предприемем нещо срещу болестта? — попита Коуве.
— Ако има изход, ще съберем образци от колкото се може повече растения — отвърна Натан. — Друго не можем да направим. Да се надяваме, че ще попаднем на някакво полезно растение.
Коуве очевидно не остана удовлетворен от отговора на Натан, но и нямаше как да му възрази. Дори и да успееха да открият лекарство, светът нямаше да има полза от него, ако самите те не се измъкнат.
Докато се изкачваха по спираловидния коридор, отгоре се чуха стъпки. Натан и Коуве се спогледаха. Някой идваше.
Внезапно се появи Дакий. Очите му бяха широко отворени. Бе сякаш изненадан от срещата. Заговори ги бързо на родния си език. Дори Коуве не успя да го разбере.
— Говори по-бавно — помоли Натан. В отговор Дакий го улови за ръката и го задърпа нагоре по тунела.
— Сине на вишва, ела с мен.
— Шаманът добре ли е?
— Жив е… Но е зле. Много зле.
— Отведи ни при него — поиска Натан.
Индианецът явно почувства облекчение от думите им. Тримата се затичаха нагоре и след малко се озоваха в лечебницата.
Шаманът лежеше в една от люлките. Бе жив, но не изглеждаше добре. Кожата му бе пожълтяла и бе покрита с пот. Наистина бе много зле.
Когато се приближиха до него, той приседна, макар и да личеше, че това му причинява голяма болка. Махна с ръка на Дакий и му нареди нещо, а после се втренчи в Натан. Погледът му бе измъчен, но ясен.
Под люлката се търкаляха парчета разрязано въже. Фавр за всеки случай бе вързал тежко ранения човек.
— Ти си вишва… Като баща си — каза шаманът и посочи Натан с пръст.
Натан понечи да отрече това, но Коуве го изпревари.
— Кажи му, че си шаман — настоя професорът.
Натан се довери на инстинкта на Коуве и бавно кимна утвърдително.
Неговият отговор очевидно успокои страдащия човек.
— Много добре — каза шаманът.
Дакий се върна с кожена кесия и две парчета тръстика, дълги около трийсет сантиметра. Подаде ги на своя вожд, но той бе твърде слаб. Започна да дава нареждания на Дакий. Той се зае с изпълнението им.
— Изсушена мъдна торбичка на ягуар. — Коуве посочи кесията.
— В Париж се продават скъпо — промърмори неодобрително Натан.
Дакий развърза торбичката. Бе пълна с червен прах. Шаманът продължи да дава указания. Коуве започна да превежда, въпреки че Натан долавяше отделни думи.
— Този прах е „али не яга“ — повтори професорът.
— Майчина кръв — кимна с разбиране Натан.
Дакий натъпка част от праха във върховете на двете тръстики. Коуве погледна Натан.
— Предполагам, че си разбрал какво предстои. Натан кимна утвърдително.
— Да, това ще да е нещо като билката епена на яномамо. В продължение на години бе работил при различни племена яномамо, при което го бяха канили да участва в церемонии с използването на епена. Думата се превеждаше като „слънчева сперма“. Билката бе халюциноген, използван от шаманите за влизане в света на духовете. Медикаментът бе силен. Според легендата неговото използване целеше да накара „хекура“, „малките горски човечета“, да предадат познанията си на шамана. Натан си спомни, че наркотикът бе предизвикал у него силно главоболие и цветни халюцинации. Не му допадна и начинът, по който се поемаше, през носа.
Дакий подаде една от сламките на Натан, а другата, на шамана. Вождът на бан-али даде знак на Натан да коленичи до люлката. Натан се подчини.
— Шаманът знае, че след малко ще умре — предупреди го Коуве. — Предлага ти нещо повече от банален ритуал. Според мен по този начин прехвърля върху теб всичките си отговорности: за племето, за селището и за дървото.
— Не мога да поема такава отговорност — отказа Натан.
— Длъжен си да я поемеш. След като станеш шаман, всички тайни на племето ще ти бъдат достъпни. Даваш ли си сметка какво означава това?
Натан си пое дълбоко въздух и кимна.
— Да. Лекарството.
— Точно така.
Натан се доближи до люлката и коленичи. Шаманът му обясни какво трябва да направи. Ритуалът наподобяваше този на яномамо. Малкият човек постави заредения с наркотик край на сламката до ноздрата си. После даде знак на Натан да допре другия край до устните си. Той трябваше да вдуха наркотика в ноздрата на шамана. От своя страна, опря другата сламка до лявата си ноздра. Шаманът опря другия й край до своите устни. Двамата мъже трябваше едновременно да вдухат наркотика в синусите си.
Шаманът вдигна ръка. Двамата си поеха въздух дълбоко. Индианецът пусна ръката си. Натан силно духна през сламката, подготвяйки се същевременно да поеме своята порция наркотик. Той проникна в организма му още преди да е престанал да духа.
Падна на гръб. Главата му се изпълни първо с пламъци, а после, с неописуема болка. Стори му се, че някой е откъснал тилната му кост. Стаята се завъртя пред очите му. Почувства се напълно замаян. В разума му се отвори бездна, в която той започна да пропада. Бе погълнат от мрак, който в същото време сякаш излъчваше някакво сияние.
Чу името си, но не можа да произнесе нищо в отговор. Падащото му тяло внезапно се блъсна в нещо твърдо, намиращо се в отвъдния свят. Мракът около него се разпадна, подобно на счупено стъкло. Пред очите му остана само сянка с формата на стилизирано дърво. То се издигаше върху тъмен хълм. Устреми се
