записано послание, предадено ти от самото дърво. Нещо като инструкция, ако може да се каже. Консумирай плодовете на дървото и Ще останеш здрав. Съвсем просто послание.
— Не говориш сериозно.
— Като гледам какво открихме в тази долина — мутирали видове, регенериращи се крайници, хора, поставени в услуга на едно растение — нито една способност на дървото не би ме учудила.
Натан поклати глава.
— Възможно е професорът да е прав — замисли се Ана. — Не мога дори да си представя как това дърво съумява да произвежда приони, специфични за ДНК на толкова много различни видове. Това само по себе си е чудо. Как се е научило да прави това? Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?
— Родословието на това дърво датира още от палеозоя, когато на сушата са съществували само растения — каза Коуве. — Прадедите му са били тук още по времето, когато са започнали да еволюират първите сухоземни животни. Вместо да се конкурират с тях, те очевидно са предпочели да включат тези нови видове в собствения си жизнен цикъл. Така, както това се прави и до днес от амазонското мравешко дърво.
Професорът продължи да излага теорията си, но Натан престана да го слуша. Бе се замислил над последния въпрос на Ана. „Откъде се е сдобило с генетичен материал, от който да усвои това умение?“. Въпросът бе съвсем уместен и Натан си го зададе още веднъж. Как е успяло яга да произвежда тази широка гама от приони, нагодени към отделни видове?
Натан си припомни видението. Хората и животните изчезнаха в дървото. Къде отидоха? Дали това бе нещо повече от символика? Дали не отиваха някъде? Натан забеляза, че се е втренчил в коленичилия до люлката Дакий. Дали в резултат на поредна интуиция, или на остатъчното въздействие на наркотика, но Натан реши, че започва да се сеща къде може да се намира това „някъде“.
Кръвта на яга. Кръвта, взета от корена на дървото.
Не отмести поглед от Дакий. Спомни си задоволството, с което той му бе описал как баща му захранил корена.
Краката му сами го поведоха към индианеца. Коуве прекъсна изложението си.
— Натан, какво правиш?
— Остана частица от мозайката, която още ни се губи. — Натан кимна към индианеца. — Знам кой ще ни я покаже.
Дакий го погледна с насълзено лице. Смъртта на вожда го бе шокирала. Изправи се, когато Натан спря до него.
— Вишва — каза Дакий и преклони глава, признавайки по този начин авторитета му.
— И аз скърбя за твоята загуба, но трябва да си поговорим — каза Натан. Коуве отиде при тях, за да помогне с превода, но Натан вече бе напреднал в умението да изразява своите мисли на смес от английски и яномамо.
Дакий изтри очи и посочи люлката.
— Негово име Дако — каза и положи длан върху гърдите на мъртвеца. — Той мой баща.
Натан прехапа устната си. Редно бе сам да се сети за това. Погледна Дакий и забеляза приликата му с покойния. Сложи ръка на рамото на Дакий. Знаеше какво означава да изгубиш баща.
— Наистина много съжалявам — повтори с още по-развълнуван глас.
— Благодаря — кимна Дакий.
— Баща ти бе изключителен човек. Ще липсва на всички ни, но точно сега животът ни е в опасност. Нуждаем се от твоята помощ.
— Ти си вишва. Ти ще кажеш, аз ще изпълня — отвърна Дакий и сведе глава.
— Искам да ме заведеш при корените на дървото. На мястото, където коренът се храни.
Дакий трепна и на лицето му се появиха страх и тревога.
— По-спокойно — прошепна Коуве. — Започваме да стъпваме върху опасен терен.
Натан обаче не одобри предпазливостта на професора. Сложи ръка на гърдите си.
— Сега аз съм вишва. Трябва да видя корена.
— Ще те заведа там — каза индианецът. Хвърли последен поглед върху покойния си баща и тръгна към изхода.
Започнаха да се спускат отново по тунела. Ана и Коуве разговаряха зад гърба на Натан шепнешком, за да не смущават мислите му. Той отново си спомни за приликата между символа на бан-али и спираловидния тунел. Дали обаче тук имаше още нещо? Можеше ли да се открие връзка с молекулярната форма на мутиращия прион, каквото предположение бе изказала Кели? Съществуваше ли някаква по-особена връзка между растението и хората? Обща памет? След видението под ефекта на наркотика Натан реши да не отхвърля подобна възможност. Може би символът представляваше и двете неща. Както и истинската същност на яга. Натан и спътниците му продължиха да се спускат.
— Някой идва — каза Дакий и забави крачките си. След малко Натан също чу бързи стъпки.
Пред очите им се появи добре познат им силует.
— Редник Карера — каза Коуве.
Тя кимна. Бе се задъхала от бързане. Отново държеше оръжието си в ръце.
— Изпратиха ме при теб. Да проверя дали си открил друг начин да се измъкнем от платото. Сержант Костос така и не успя да обезвреди експлозивите.
Натан съобрази, че бе забравил да зададе най-важния въпрос. Дали бе възможно да се излезе по друг път от долината?
— Дакий, трябва да разберем дали има таен път до долната долина. Известен ли ти е такъв път?
Формулирането на този въпрос го накара да прибегне до помощта на Коуве и до много жестове.
Докато професорът превеждаше, Карера не скри учудването си:
— Защо не го разпита досега? Какво си правил?
— Дрогирах се — отвърна разсеяно Натан и съсредоточи вниманието си върху разговора с индианеца. Дакий най-после го разбра.
— Да напускаме долината? Защо? По-добре е да останем тук.
— Не можем да останем тук — каза отчаяно Натан.
— Той не знае нищо за бомбите — намеси се Ана — и че долината ще бъде унищожена. Просто не може да схване това.
— Ще трябва да му го обясним — реши Натан и се обърна към Карера. — Междувременно трябва ти и сержантът да съберете колкото се може повече орехи от това дърво в раници и чували.
— Орехи ли?
— По-късно ще ти обясня защо. Направи го, моля те.
— Добре, момчета, но не забравяйте, че часовникът цъка — предупреди Карера и тръгна обратно.
Натан погледна Дакий в лицето. Как да му обясни, че цялата му родина ще бъде унищожена? Това нямаше да е лесна задача. Въздъхна:
— Да продължим към корена.
Докато се спускаха, Натан и Коуве застанаха от двете страни на индианеца и бавно започнаха да му обясняват опасността. Смущението на Дакий постепенно премина в ужас, когато осъзна какво предстои. Краката му започнаха да треперят, сякаш тази информация се бе превърнала във физическо бреме.
Стигнаха до изхода и до стените с отпечатъци на сини длани. Светлината върху поляната бе започнала да отслабва. Не след дълго щеше да настъпи нощта. Нямаше никакво време.
— Знаеш ли друг изход от долината? — запита отново Натан.
Дакий посочи мястото, където в близост до изхода имаше хлътнала стена с много отпечатъци на длани. После погледна Натан в очите.
— През корена. Ще минем през корена.
Натан най-после го разбра. Двете им цели се обединиха в една.
— Покажи ни.
Дакий отиде до стената, огледа отпечатъците и присегна към един от тях, разположен в края и. Постави длан върху него и натисна стената с тежестта на ръката и рамото си. Оказа се, че тя е разположена върху шарнир. Отмести се встрани и пред всички се разкри нова част от тунела, водеща под земята.
