— Натан, ти защо не останеш тук с баща си, за да си починете? — предложи Коуве. — Ще ви приберем на връщане.
Дакий поклати глава.
— Не. Оттук няма да излезем. Изход другаде. Тук няма да се връщаме.
— Така или иначе не трябва да се делим — настоя Натан.
— А и аз сам мога да се оправя — опита се да възрази Карл. — И без това доста време си почивах. — Посочи с поглед доскорошното си леговище.
Коуве кимна в знак на съгласие.
След като решиха този въпрос, започнаха да се изкачват към повърхността. Коуве обясни набързо обстановката. Бащата на Натан се запозна със случилото се в движение. Единствените думи, които изрече, бяха свързани със споменаването на Луи Фавр и деянията му.
— Мръсно копеле!
Натан се усмихна. Стана му драго, че огънят у стария не бе угаснал.
Когато излязоха на повърхността, видяха, че двамата рейнджъри си бяха уплътнили времето. Бяха събрали всички индианци от племето бан-али. Бяха се натоварили с оръжия и с орехи от дървото.
Натан и баща му останаха до изхода, а през това време Коуве разкри откъде се бе взело попълнението на групата им и какво бяха открили долу.
— Дакий каза, че съществува спасителен изход през тунела на корена.
— В такъв случай да побързаме — подкани Костос. — Остават ни по-малко от трийсет минути и трябва да се отдалечим оттук колкото се може по-скоро.
Карера с оръжие през рамо се присъедини към тях.
— Нашата работа я свършихме. Събрахме няколко дузини орехи и четири манерки с мъзга.
— Да се махаме оттук, докато не е късно — разпореди Костос.
Докато напредваха по виещия се тунел, Коуве остана плътно до Дакий и от време на време хвърляше поглед през рамо към следващите ги индианци и американци. Като гледаше как сержант Костос помагаше на Натан да поддържа баща си, Коуве съжали, че не им бе останало време да направят носилка. Сега обаче всяка минута можеше да се окаже от жизнено значение.
Сержант Костос вярваше, че подземните тунели ще ги защитят от най-страшния ефект на напалмовия взрив, но се тревожеше от състоянието на почвата.
— Тук скалната маса е раздробена и отслабена от корените — прецени той. — Взривовете биха могли да разрушат тавана над главите ни и да ни убият или погребат. Трябва да излезем от тунелите, преди бомбите да избухнат.
Всички се движеха бързо. Не само заради себе си, но и заради света. В раниците си пренасяха съдбата на стотици, ако не и на милиони души — орехите на яга. Веществото, способно да потисне злокачествените човешки приони. Средството за ликвидиране на епидемията. Не можеха да си позволят да останат погребани тук.
Коуве отново надникна през рамо. Тъмните тунели, светещите лишеи, ужасните отвори, пълни с пленени създания — всичко това го изнервяше. На тази дълбочина стените и таванът бяха изпълнени с корени. Те се движеха и се опитваха да заловят минаващите покрай тях. Стените сякаш бяха окосмени, сякаш бяха настръхнало живо същество, което ги дебне. Хората зад Коуве изглеждаха уморени, дори и индианците. Краят на върволицата от мъже и жени се губеше зад един завой. Накрая, като прикриваше групата откъм тил, вървеше редник Карера. И зад нея имаше прикритие: Тортор и гигантският черен ягуар. Подмамването на двете котки не се оказа лесна задача, но Натан успя да убеди Тортор да го последва.
— Няма да позволя котката на Мани да умре тук. Дължа това на своя приятел.
След като Тортор влезе в тунела, и голямата черна котка го последва.
Карера бе нащрек и държеше пръста си на спусъка. Не знаеше дали дивата котка няма да поиска да закуси по време на път.
Дакий понякога се задържаше при разклоненията. Тогава Костос мърмореше недоволно, но не смееше да го приканва да бързат. В този лабиринт човек можеше лесно да се изгуби. Всички зависеха от паметта на Дакий.
Индианецът избираше пътя и повеждаше и другите. Тунелът започна да се спуска все по-стръмно. Коуве прецени, че вече се намираха на около сто метра под повърхността и продължаваха да се спускат на още по-голяма дълбочина. Въздухът обаче вместо да стане по-застоял, започна да се изпълва със свежест.
След няколко минути тунелът стана равен, направи рязък завой и ги изведе в голяма пещера. Покрай близката стена имаше тясна пътечка, каменна издатина, разположена високо над хлътналия под на пещерата. Дакий тръгна по пътеката.
Коуве го последва и разгледа удивен пещерата. Диаметърът й беше от близо километър. В центъра и бе разположен масивен корен, дебел като секвоя. Излизаше от тавана и подобно гигантски стълб, се скриваше в пода.
— Това вероятно е отново главният корен на яга. Изглежда, че се въртим около него.
От огромния корен излизаха хиляди други по-малки корени, продължаващи в други тунели.
— Тези корени навярно се простират на много и много километри — допусна Коуве и погледна основния корен. Гигантското дърво над главите им представляваше навярно само малка частица от цялостната маса на растението. — Можете ли да си представите колко много видове се съхраняват тук, долу, застинали във времето?
— Дървото сигурно ги държи от хилядолетия насам — промълви бащата на Натан.
— Може би от по-отдавна — каза Коуве. — Още от времето, когато се е образувала Земята.
— Още от палеозоя? — уточни Натан. — Какво ли се крие в този гигантски биологичен склад?
— И какви ли същества са все още живи? — добави Ана.
Коуве се замисли. Това предположение го изпълни едновременно с възхищение и ужас. Даде знак на Дакий да продължи. Времето изтичаше и за тях, и за света.
По пътеката, кръжаща около стената на пещерата, достигнаха друг отвор. Отново се озоваха в плетеница от тунели. Въпреки че напуснаха пещерата, мислите на Коуве не се откъсваха от нея. Забави ход и застана до Натан и Карл. От другата им страна вървеше сержант Костос.
— Когато учех антропология, се запознах с много митове за дървета — сподели професорът. — Според много от тези митове е имало дървета, изпълняващи ролята на грижовни майки хранителки. Дървета, представляващи хранилища на мъдростта. Отново се замислих за яга. Дали и преди не се е срещала с хора?
— Какво искаш да кажеш? — запита Натан.
— Не вярвам това дърво да е било единственото от своя род. Сигурно в миналото са съществували и други такива дървета. Може би въпросните митове са колективен спомен за по-ранни срещи на хората с този вид. — Коуве усети, че Натан се съмнява в думите му, и продължи: — Да вземем например дървото на познанието в райската градина. И то е дърво, чиито плодове съдържат цялото знание на света, но хората, които изяждат тези плодове, са прокълнати. Можеш да го сравниш с яга. Когато видях Карл, оплетен в корените, си спомних за друг библейски мотив. В тринайсети век един монах, отдал се на пост, за да постигне Бога, написал разказ, според който Сит, синът на Адам, се завръща от райската градина. Младият човек разказал, че видял дървото на познанието, вече цялото побеляло. С корените си то било оплело Каин, като някои от тях прониквали в тялото му.
Натан се замисли.
— Сравнението ми се струва много уместно — завърши Коуве.
— Може и да си прав. Тунелът в ствола на яга не е дело на човешки ръце, а природно явление. Образувал се е, докато дървото е растяло. Каква друга причина би могло да има за това, освен желание на дървото да се нагоди към хора, които очевидно прадедите му са срещали по-рано?
— По същия начин, по който мравешкото дърво се е приспособило към шестокраките си обитатели — добави Коуве.
В разговора се включи и бащата на Натан.
