към него и видя детайли. Дървото стана триизмерно. Натан успя да различи неговите листа, клони и плодове. Яга. Иззад хълма се появиха дребни фигурки, вървящи една зад друга по ската, водещ към дървото. Хекура, помисли си лениво Натан.
Подобно на дървото, и фигурките станаха по-ясно различими и Натан разбра, че предположението му е било погрешно. Съществата представляваха не малките човечета, а най-разнообразни животни: маймуни, ленивци, плъхове, крокодили, ягуари и някакви други животни, каквито Натан не познаваше. Сред животните имаше и мъже, и жени, но Натан съзнаваше, че това не бяха хекура. Всички създания се запътиха към дървото и влязоха в него. Сенчестите им фигури бяха погълнати от тъмния му силует. Къде бяха отишли? Трябваше ли да ги последва?
Фигурите внезапно се появиха от другата страна на дървото. Бяха обаче преобразени. Вече не представляваха сенчести силуети, а ярки и сияещи създания. Те образуваха кръг около дървото. Хората и зверовете защищаваха яга.
Натан усети, че ходът на времето сякаш се ускори. Когато хората започваха да губят блясъка си, отиваха при дървото, изяждаха негови плодове, отново засилваха и заемаха повторно мястото си в кръга. Това се повтори няколко пъти.
Подобно на изхабена грамофонна плоча, образът започна да става все по-неясен. Накрая угасна напълно и на неговото място повторно се появи мрак.
— Натан? — чу се нечий глас.
Кой го викаше? Натан се опита да го открие с поглед, но пред очите му се разстилаше само мрак.
— Натан, чуваш ли ме?
Да, но къде си?
— Стисни ръката ми, ако ме чуваш.
Натан се обърна по посока на гласа и се опита да открие притежателя му в мрака.
— Много добре, Натан. А сега отвори очи. Той се опита да направи това.
— По-спокойно… Отвори очи.
Мракът повторно се разпадна и Натан бе заслепен от ярката светлина. Въздъхна и започна да диша тежко. Главата продължаваше да го боли. През сълзи видя лицето на своя приятел, надвесил се над него.
— Натан?
Той се изкашля и кимна.
— Как се чувстваш?
— Как според теб мога да се чувствам? — Натан направи болезнена гримаса и се опита да се надигне от пода.
— Какво усети? — запита Коуве. — Ти мърмореше нещо.
— Сякаш бълнуваше — добави Ана, коленичила до него.
— Устата ми е пълна със слюнка — сподели Натан. — Значи това е алкалоиден халюциноген.
— Какво видя? — повтори Коуве.
Натан се опита да разтърси глава. Направи грешка. Болката стана непоносима.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Около десет минути — отвърна професорът.
— Десет минути?
Бе му се сторило, че са изминали часове.
— Какво стана?
— Струва ми се, че току-що ми бе обяснено как трябва да се лекува болестта — отвърна Натан.
— Какво? — попита Коуве с разширени от удивление очи. Натан му обясни видяното.
— От видението разбрах, че плодовете на това дърво са от жизнено значение за здравето на хората от племето. Животните не се нуждаят от тях, но хората, да.
Коуве кимна с разбиране и присви очи, опитвайки се да осмисли чутото.
— Значи, това са орехите. От записките на баща ти знаем, че мъзгата на дървото е пълна с мутагенни белтъчини. С приони, способни да усъвършенстват всеки вид, на който попаднат, за да го превърнат в защитник на дървото. За това обаче трябва да се заплаща висока цена. Дървото не иска неговите чада да го изоставят и заради това се е застраховало. В животните вероятно се вгражда някакъв инстинкт, нещо, което да ги задържи в този район. Нещо, което е свързано с тяхната територия и може да бъде използвано целенасочено, както се получи с праховете за контролиране на скакалците и пираните. Хората обаче притежаваме разум и инстинктът не е достатъчен сам по себе си, за да ни обвърже към дървото. Следователно хората трябва редовно да се хранят с плодовете на дървото, за да държат под контрол мутагенните приони. Млякото на орехите вероятно съдържа някакви антиприони, потискащи бурната форма на заболяването.
— Значи бан-али са останали тук не поради чувството си за дълг, а защото са били поробени — произнесе тъжно Ана.
— Да — разтри слепоочията си Коуве. — Превърнали са се в бан-и, в роби. Не е пресилено да се каже това. Когато веднъж си бил изложен на прионите, после не можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Ако не се яде периодично плодът, прионът се връща към злокачествената си форма, напада имунната система и предизвиква треска или множество смъртоносни ракови образувания.
— Получава се като при доктор Джекил и господин Хайд — промърмори Натан.
Коуве и Ана го изгледаха въпросително. Той им обясни какво има предвид.
— Това вече го каза Кели, когато обясняваше природата на тези приони. В една от формите си са доброкачествени, обаче могат да видоизменят формата си и да станат злокачествени, както при болестта луда крава.
— Така е — съгласи се Коуве. — Ореховото мляко потиска развитието на приона и го задържа в доброкачествен вид. Престанеш ли обаче да приемаш мляко, става злокачествен, напада организма, убива приемника и заразява всички, които се окажат на пътя му. Това също е съобразено с целите на дървото. То не иска да бъде обезпокоявано. Ако някой избяга, хората, които срещне по пътя си, ще се разболеят и ще умрат, и така ще се образува пътека на смъртта.
— И няма да остане никой, който да разкаже какво се е случило — добави Натан.
— Точно така.
Натан се почувства достатъчно добре и се опита да се изправи. Коуве му помогна.
— За мен обаче големият въпрос е защо имах такова видение. Дали то бе дело на собственото ми подсъзнание, повлияно от халюциногена? Или бе дело на шамана, направил телепатична връзка с мен, подпомогнат от праха?
Лицето на Коуве придоби сериозно изражение.
— Не — посочи с пръст люлката, — не е било дело на шамана.
Индианецът лежеше в люлката, вперил неподвижен поглед в тавана. От двете му ноздри капеше кръв. Не дишаше. До него бе коленичил Дакий, свел глава.
— Той умря веднага. Получи масиран инсулт, ако не се лъжа — каза Коуве и погледна Натан. — Каквото и да си видял, не е било дело на шамана.
На Натан му бе трудно да разсъждава. Сякаш черепът го стягаше.
— В такъв случай това ще да е било дело на подсъзнанието ми — реши той. — Спомням си, че когато за пръв път видях орехите на дървото, сметнах, че приличат много на плодовете на Uncaria tomentosa. Растението, известно като котешки нокът. Индианците го използват срещу вируси и бактерии, а понякога и за лечението на тумори. Едва сега обаче успях да открия връзката. Може би наркотикът помогна на подсъзнанието ми да предизвика необходимия скок на интуицията ми.
— Може би си прав — съгласи се неохотно Коуве. Натан обаче усети, че професорът не бе съвсем уверен в това.
— Ако не съм прав, какво друго би могло да бъде? Коуве се намръщи.
— Докато ти бе дрогиран, разговарях с Дакий. Прахът али не яга се прави от корените на това дърво. Te се изсушават и стриват на прах.
— Какво от това!
— Възможно е твоето видение да не е било плод на подсъзнанието ти. Не е изключено да представлява
