— Нищо не разбирам — смути се Натан.
— Би ли ми подал фенерчето?
Натан й го подаде. Антроположката направи бърз оглед на много от съседните отвори. Разнообразието на животински видове бе впечатляващо. Видяха оцелот, тукан, мармозетка, тамариндова маймуна, мравояд, дори змии и гущери. Колкото и да им се стори странно, и една горска пъстърва. Всички животни дишаха или даваха някакви признаци на живот. Дори хрилете на рибата потрепваха.
— Всички са уникални и всички са живи — констатира Ана. — Бих казала, че се намират в състояние на своеобразна хибернация.
— Какво искаш да кажеш?
— Намираме се в биологичен склад — поясни Ана. — В база, пълна с генетични кодове. Готова съм да се обзаложа, че именно това е източникът на производството на приони.
Натан бавно огледа плетеницата от отвори. Това, което чу, бе трудно за осмисляне. Дървото бе превърнало подземието в депо за животни. Изследваше ги, за да може да произвежда приони, с които да ги обвързва към себе си. Подземието представляваше жива и дишаща генетична лаборатория.
Коуве хвана Натан за рамото.
— Сетих се за баща ти.
Натан го погледна недоумяващо.
— Какво искаш да… — започна и изведнъж съобрази, сякаш го удариха с чук по главата. Баща му бе предаден на корена. Не като тор, както първоначално бе предположил, а като екземпляр, необходим на тази зловеща лаборатория.
— Със своята бяла кожа и своеобразно поведение баща ти е бил уникален — продължи Коуве. — Бан- али или яга, няма значение кой, не са искали да се лишат от неговото генетично наследство.
Натан се извърна към Дакий. Бе така развълнуван, че му бе трудно да говори.
— Баща ми… Имаш ли представа къде може да се намира?
Дакий кимна утвърдително и повдигна ръце.
— Той е при корена.
— Да, но къде точно? — Натан посочи най-близкия отвор, където лежеше голям черен ленивец. — В кой точно отвор?
Дакий се смръщи и отмести поглед към плетеницата от коридори.
Натан затаи дъх. Имаше стотици коридори и безброй помещения. Не разполагаше с време за пълен оглед. Всъщност вече нямаха време. Можеше ли обаче Натан да си позволи да си тръгне, след като знаеше, че баща му е някъде тук?
Дакий внезапно съобрази сякаш нещо, тръгна уверено по един коридор и им даде знак да го последват.
Те с бързи стъпки се отправиха към него, като започнаха да навлизат в сърцевината на плетеницата от тунели. Натан установи, че се задъхва. Не от силната миризма на мускус, а поради засилващата се тревога, която го бе обхванала. По време на пътешествието въобще не бе допускал, че баща му е все още жив. Сега обаче бе раздвоен между надеждата и отчаянието и изпълнен с безпокойство, почти паникьосан. Какво щеше да открие?
На един разклон Дакий за миг се спря, след което зави наляво. След няколко крачки обаче поклати глава, спря се и се върна. Тръгна надясно.
Натан изпита желание да изкрещи.
Дакий продължи по новия коридор, като мърмореше нещо под носа си. След малко стигна до голям отвор, спря пред него и посочи с пръст.
— Баща там.
Натан грабна фенерчето от Ана, коленичи до отвора и освети вътрешността му, без да обръща внимание на коренчетата, които започнаха да се оплитат около китката му.
Във вътрешността на отвора видя обвит от корени неясен силует. Бе се присвил в поза, подобна на тази на зародиш в утроба. Силуетът бе блед. Лицето му бе покрито с гъста брада. Косите му бяха преплетени с корени. Натан освети лицето, скрито под брадата. Все още не бе напълно уверен дали това е баща му.
Докато го наблюдаваше, човекът механично си пое въздух и коренчетата около устните му се раздвижиха. Бе жив.
— Трябва да го измъкна оттук — реши Натан.
— Това баща ти ли е? — попита Ана.
— Все още не съм съвсем сигурен — отвърна Натан и посочи с пръст костения нож в пояса на Коуве. Професорът му го подаде. Натан го пое и започна бързо да реже корените.
Дакий изкрещя и се опита да му попречи, но Коуве застана пред него.
— Недей, Дакий! Не пречи на Натан!
Натан успя да се справи с външните дебели и жилави корени. Работата бе трудна, подобна на обелването на кората на орех. Коренчетата под тях бяха по-тънки, най-фините наподобяваха косми.
Натан видя, че тези коренчета бяха проникнали в цялото тяло, сякаш то бе направено от пръст. Очевидно яга поддържаше заловените екземпляри именно по този начин. Чрез корените подаваше хранителни вещества и поддържаше жизнените им системи.
Натан се поколеба. Дали нямаше да застраши живота на човека, ако го освободеше от коренчетата? Щеше ли да го убие, ако ги прережеше? Ако състоянието му действително представляваше хибернация, имаше ли опасност да наруши дейността на тези системи?
Поклати глава и започна енергично да реже корените. Ще рискува. Ако го оставеше, той така или иначе с положителност щеше да умре от страшна смърт.
След като преряза корените, Натан захвърли ножа, подхвана лежащия за раменете и го измъкна в коридора. Последните коренчета се скъсаха и освободиха пленника си.
Веднъж озовал се в тунела, Натан се свлече до човека. Голата фигура започна да кашля и пъшка. Много от малките коренчета просто изпопадаха от тялото му като пиявици. На местата, където в тялото му бяха проникнали по-дебели корени, потече кръв. Човекът изведнъж започна да се гърчи. Отметна глава назад и гръбначният му стълб се изкриви.
Натан го прегърна, тъй като не съобрази какво друго може да направи. Гърчовете продължиха цяла минута. Коуве му помогна да удържи мъжа, за да не се нарани.
Човекът потрепери за последен път, след което с тежка въздишка се свлече на земята.
Натан въздъхна от облекчение, когато видя, че гръдният кош продължаваше да се движи. Очите на мъжа се отвориха и го погледнаха. Натан познаваше тези очи. Това бяха неговите очи.
— Натан, ти ли си? — попита с дрезгав глас фигурата.
— Татко! — извика Натан и го прегърна.
— Нима… Нима сънувам? — продължи баща му със стенещ глас.
Натан бе твърде развълнуван, за да му отговори. Помогна на баща си да приседне. Бе съвсем лек, само кожа и кости. Дървото бе поддържало живота му, но едва-едва.
Коуве се приведе, готов да помогне.
— Карл, как се чувстваш?
Бащата на Натан присви очи и разпозна професора.
— Коуве, за Бога, какво става тук?
— Това е много дълга история, стари приятелю — отвърна професорът и помогна на Натан да изправи баща си на крака. Карл Ранд, твърде слаб, за да се движи самостоятелно, се облегна на Натан и Коуве. — Първата ни грижа обаче е да те отведем по-далеч от това проклето място.
— Татко… — Натан погледна баща си с разплакано лице.
— Напълно те разбирам, сине — каза дрезгаво Карл Ранд и се изкашля.
В момента нямаше време за синовни излияния, но Натан реши да не оставя за по-късно изричането на думите, които бе забравил да произнесе в деня, когато баща му се отправи на път.
— Обичам те, татко.
В отговор ръката, която го бе прегърнала през рамо, леко го стисна. Така баща му изрази обичта си.
— Трябва да извикаме останалите и да се махаме оттук — каза Ана.
