Натан си спомни, че каналите, по които течеше мъзгата, на това място променяха посоката си. Отговорът на въпроса през цялото време се бе намирал пред очите му. Дори отпечатъците на длани върху стените наподобяваха двойното витло в края на символа на бан-али.
Ана извади джобно фенерче от джоба на якето си. Натан потупа джоба си, но не откри нищо. Навярно го бе изгубил. Ана му подаде своето и му даде знак да върви напред.
Отиде до отвора. Мускусовата миризма на дървото тук бе по-плътна и по-влажна, подобно диханието на открит гроб. Натан се спусна в отвора.
18.
Последният час
Бандата на Луи се спря за почивка и той погледна часовника си. След час взривът щеше да превърне горната долина в огнен водовъртеж. Погледна тресавището, разположено пред тях. Залязващото слънце бе придало на повърхността му сребрист оттенък.
Движеха се по график. Когато достигнеха южната част на тресавището, където джунглата бе най-гъста, имаше много речни канали и щяха да се измъкнат с лекота от гъстата гора. Не се съмняваше в това.
Въздъхна удовлетворено, но същевременно изпита известно разочарование. Оттук нататък всичко щеше да е лесно. Винаги изпитваше подобни чувства след успешно приключване на мисия. Реши, че това е някаква временна потиснатост, подобна на настъпващата след полов акт. Вярно е, че щеше да се завърне във Френска Гвиана като много по-богат човек. Тръпката, която изпита през последните дни обаче, не можеше да се купи с пари. Такъв е животът, помисли си. Нищо. Щеше да има и други мисии.
Чу шумолене, което привлече вниманието му.
Видя Кели, коленичила и притисната към земята от двама мъже. Трети мъж, Легнал на два метра от тях, псуваше и се държеше между краката.
Луи тръгна към тях, но Маската го изпревари. Обезобразеният му помощник помогна на псуващия да се изправи на крака.
— Какво става тук? — попита Луи. Маската посочи мъжа с пръст.
— Педро пъхнал ръка в пазвата й, пък тя го ритнала с коляно по слабините.
Луи се усмихна. Това му хареса. Положи ръка върху дръжката на камшика.
Отиде при все още коленичилата Кели. Един от двамата пазачи, стиснал я за дългата коса, отметна главата й назад, за да се оголи дългата и шия. Тя погледна презрително двамата мъже, които я обсипваха с най-вулгарни псувни.
— Нека се изправи — нареди Луи.
Двамата знаеха, че неподчинението бе неразумно нещо. Кели се изправи. Луи свали шапка.
— Извинявам се за проявената към вас непочтеност. Уверявам ви, че това няма да се повтори.
Около тях започнаха да се събират други наемници.
— Следващия път така ще го ритна, че ще му вкарам ташаците в корема — процеди през зъби Кели.
— Поначало сте права — съгласи се Луи и даде знак на хората си да се отдръпнат. — Тук обаче наказанията са моя привилегия.
Стисна камшика. Преди време бе ударил с него жената, за да й предаде урок. Бе време за втори урок. Извърна се и замахна рязко с камшика. Чу се силно изплющяване. Педро изпищя и закри с ръка лявото си око. Между пръстите му потече кръв. Луи изгледа останалите.
— Никой няма да докосва пленниците. Това ясно ли е? Всички започнаха гласно или с кимвания да потвърждават, че им е ясно. Луи прибра камшика си.
— Някой да се погрижи за окото на Педро.
Извърна се и видя, че Цуи е застанала до Кели. Бе повдигнала ръка към бузата на пленницата. Цуи омота около пръстите си къдрица червена коса. Червената коса я привлича, съобрази Луи. Такива трофеи Цуи още нямаше в колекцията си.
На светлината на фенерчето Натан забеляза, че тунелът приличаше на горния, само дето дървената му повърхност бе по-грапава. Миризмата на мускус се засили.
С Дакий до него поведе Ана и Коуве надолу по тунела. Той започна да се стеснява и завоите ставаха все по-остри.
— Навярно се намираме в главния отвесен корен — прецени Натан.
— Води право във вътрешността на земята — добави Коуве. Натан кимна. След още няколко завоя тунелът излезе от корена на дървото. Подът под краката им се оказа от камъни и глина. Тунелът продължаваше да води надолу. Движеха се успоредно на коренната система.
Дакий даде знак да продължат напред. Натан се колебаеше. По стените растяха странни светещи лишеи. Миризмата на мускус бе станала нетърпимо силна. Дакий вървеше напред. Натан погледна Коуве, който повдигна рамене. Прие това като знак на съгласие да продължат.
Коренът над главите им се раздели на няколко части, водещи към други тунели. Малки коренчета, провиснали от тавана, помръдваха ритмично, сякаш ги вееше вятър. В тунела обаче нямаше никакво въздушно течение.
Тунелът се стесни и главата на Натан докосна тавана. Малките коренчета се оплетоха в косата му и започнаха да я дърпат. Той се освободи от тях и възкликна от удивление. Разтревожен, освети повърхността над главата си.
— Какво има? — запита Коуве.
— Коренът се опита да ме хване.
Коуве доближи ръка до корена. По-малките коренчета се омотаха около пръстите му. С отвращение отдръпна ръката си.
Натан познаваше и други амазонски растения, реагиращи на физически дразнители. Листа, които се увиваха, когато ги докоснат. Гъби, които се взривяваха, и растения, които се затваряха при допир. Тези корени обаче му се сториха зловещи.
Освети пътя пред себе си. На няколко метра от него Дакий го очакваше. Натан даде знак на другите да не изостават. Коренчетата обхващаха цялото пространство; те се разделяха и сгъстяваха. В стените на разклоненията на тунела имаше малки странични отвори, покрити с плетеница от корени. Натан предположи, че това може да са хранилища на азот. Познаваше много растения, чиито корени образуваха изпълнени с азот грудки, разположени в подобни отвори.
Дакий бе застанал пред един такъв отвор. Натан освети вътрешността му с фенерчето си. Откри там нещо, което бе отвсякъде оплетено от големи и малки корени. Приведе се, за да го разгледа по-отблизо. Няколко коренчета, подобно малки антени, се протегнаха към него. Той се отдръпна.
Във вътрешността на отвора, отвсякъде увит и омотан от корените, подобно муха, попаднала в паяжина, се намираше прилеп плодояд. Натан се изправи погнусен от гледката.
Коуве надникна в отвора и също се намръщи:
— Дали дървото се храни с него?
— Не ми се вярва. Елате да видите още нещо — разнесе се зад гърба им гласът на Ана.
Върнаха се и отидоха при нея. Тя бе застанала пред един още по-голям отвор, също покрит с плетеница от корени. С жест им посочи да надникнат. Натан освети с фенерчето. Вътре, оплетена от корени, се намираше голяма кафява котка.
— Пума — каза Коуве.
— Гледайте внимателно — прикани ги Ана.
Те се вслушаха в съвета й, без да знаят какво трябва да очакват. Едрата котка внезапно си пое въздух, а после го издиша. Това движение обаче изглеждаше по-скоро механично, отколкото естествено.
— Жива е — разкри им тя.
