очи.
Кели дотогава никога не бе влизала в джунгла. По време на подготовката за това пътешествие прочете много книги и статии. От пръв поглед обаче разбра, че джунглата не бе това, което бе очаквала. След като зае място зад четиримата рейнджър и, тръгнали пред нея, започна да се озърта. За разлика от това, което бе виждала в много филми, амазонската джунгла не бе само от висящи лиани и пищна растителност. Стори й се, че по-скоро се движи из зелена катедрала. Короните на дърветата високо над главата й се преплитаха и поглъщаха по-голямата част от слънчевата светлина. Всичко около нея имаше зеленикав оттенък. Кели бе чела, че в джунглата само десет процента от слънчевата светлина достигат повърхността. Най-ниското равнище на гората, това, в което сега се движеха, за нейна изненада бе лишено от растителност. Тук джунглата представляваше свят от сенки и разложение, царство на насекомите, гъбите и корените. Независимо от отсъствието на растителност прекосяването на лишената от пътеки гора съвсем не бе лесно. Навсякъде се търкаляха гниещи трупи и клони, покрити с жълт мъх и бели гъби. Под краката й земята бе хлъзгава от разлагащите се черни листа, а корените на гигантските дървета, прикрити от гниещата маса, увеличаваха риска да си изкълчиш глезена. На това равнище растителността бе рядка, но все пак съществуваше. Наоколо и имаше много ветрилообразни папрати, бодливи бромелиади, изящни орхидеи и стройни палми. Навсякъде се виждаха вездесъщите и подобни на въжета лози, наречени лиани.
Чу звука на шамар. Озърна се и видя как брат и разтрива врата си.
— Проклети мухи.
Кели бръкна в джоба си и му подаде пластмасово шишенце с течен репелент против насекоми.
— Сложи си повечко.
Франк намаза оголените части на крайниците и врата с течността.
До нея застана Натан. Бе нахлузил върху главата си австралийска защитна шапка и приличаше на кръстоска между Индиана Джонс и Дънди Крокодила. Сините му очи издаваха, че е развеселен.
— Губиш си времето с този репелент — каза на Франк. — Всичко, с което се намажеш, ще бъде размито от потта ти след броени минути.
Кели нямаше как да възрази. Само петнайсет минути след навлизането в джунглата цялото й тяло бе покрито с пот. Влажността навярно доближаваше стоте процента.
— В такъв случай как да се опазим от насекомите? — попита тя. Натан повдигна рамене и се усмихна лукаво.
— Трябва просто да се предадеш. Да не им обръщаш внимание. Това е битка, която не можеш да спечелиш. В този свят трябва или да изяждаш другите, или да бъдеш изяден. Понякога трябва просто да заплатиш цена за навлизането в него.
— Със собствената си кръв ли? — попита Франк.
— Не се оплаквай. Това е най-малкото. Тук има много по-лоши насекоми. При това нямам предвид големите, като паяците птицеяди или трийсетсантиметровите скорпиони. Страшни са именно малките насекоми. Познаваш ли насекомото убиец?
— Боя се, че не — отвърна Франк. Кели също поклати глава.
— То има лошия навик да хапе и да се изхожда едновременно. Когато жертвата почеше раната си, то вкарва изпражненията си, изпълнени с амебата Tripanozoma crusii, в кръвния поток. След това в период от една до двайсет години умираш от увреждания на мозъка или сърцето.
Франк побледня и престана да чеше ухапаното място на шията си.
— Опасни са и черните мухи, пренасящи червейчета, които се заселват в окото ти и причиняват болестта, наречена речна слепота. Страшни са и пясъчните мухи, преносители на лешманиазис, заболяване, подобно на проказата.
Кели остана с усещането, че ботаникът се опитва да уплаши брат й, и се намръщи.
— Добре съм запозната с всички тукашни заразни болести: жълта треска, денге, малария, холера, тиф. Приготвила съм се за най-лошото.
— А за кандиру приготвили ли сте се?
— Що за болест е тази?
— Не е болест. Това е названието на тукашна малка рибка. Понякога я наричат риба клечка. Съвсем тънка риба е, дълга около пет сантиметра. Живее като паразит в хрилете на големите риби. Има лошия навик да прониква в пикочния канал на мъжете и да засяда там.
— Да засяда ли? — запита Франк и се намръщи.
— Да. Разгръща перките си и засяда. Блокира пикочния мехур и причинява болезнена смърт до двайсет и четири часа.
— Как може да се отърве човек от нея?
Кели междувременно се сети за рибата и за лошите й навици. Спомни си, че бе чела за тях. Извърна се към брат си и му отговори съвсем спокойно с делови тон:
— Единственият начин е да се отреже пенисът на жертвата и да се измъкне рибата.
— Да се отреже пенисът ли? — попита стреснато Франк.
— Добре дошли в джунглата — каза Натан и повдигна рамене.
Кели го погледна сърдито. От усмивката му разбра, че той по-скоро се шегува.
— А пък що се отнася до змиите… — възобнови лекцията си Натан. Професор Коуве, който се движеше зад тях, реши да прекрати просвещаването на брата и сестрата от доктор Ранд. Направи крачка напред.
— Достатъчно — спря го той. — Според мен джунглата наистина трябва да бъде уважавана, както Натан красноречиво ни обясни. Тя обаче е място, пълно не само с опасности, но и с красота. Може не само да причинява заболявания, но и да ги лекува.
— Точно заради това сме тук — чу се глас зад тях.
Кели се извърна. Това бе доктор Ричърд Дзейн. Зад него вървяха Ана Фонг и Олин Пастернак и разговаряха. Следваха ги Мануел Азеведу и ягуарът му. Най-накрая се движеха рейнджърите, защищаващи тила им.
Кели се извърна още веднъж и видя, че усмивката на лицето на Натан бе изчезнала. Настроението му бе развалено от обаждането на представителя на „Телукс“.
— Вие пък какво знаете за джунглата? — обърна се Натан към Дзейн. — През последните четири години не сте излизали от управлението на компанията в Чикаго. Горе-долу от времето, когато баща ми изчезна, ако не се лъжа.
Ричърд Дзейн погали малката си добре подстригана брадичка й запази спокойно изражение на лицето. В очите му обаче просветна гняв и Кели забеляза това.
— Знам какво е вашето мнение за мен, доктор Ранд. Именно то бе една от причините за моето доброволно включване в тази експедиция. Добре знаете, че бях приятел на вашия…
Стиснал юмрук, Натан направи бързо крачка към него.
— Не си позволявайте да казвате такова нещо! — извика. — Да казвате, че сте бил приятел на баща ми. Дойдох при вас и ви умолявах да продължим търсенето, след като правителството се отказа. Вие също отказахте. Прочетох докладната записка, която изпратихте от град Бразилия до САЩ: „Не виждам по- нататъшна полза от изразходването на финансовите ресурси на «Телукс» за безсмисленото търсене на доктор Карл Ранд. По-добре ще е парите ни да се изразходват за други начинания“. Спомняте ли си тези ваши думи? Думите, които обрекоха баща ми на гибел? Ако бяхте настояли пред ръководството…
— Резултатът щеше да е същият — процеди през зъби Дзейн. — Винаги сте били наивен. Решението бе взето много преди да изпратя докладната си записка.
— Глупости — прекъсна го Натан.
— След изчезването на експедицията към „Телукс“ бяха отправени над триста отделни иска. От роднините на изчезналите, от партньорите им, от застрахователните компании, от бразилското правителство, от кого ли не. „Телукс“ бе нападната отвсякъде. Това бе една от причините да поемем активите на „Екотек“. Така се спасихме от хищните фармацевтични компании. Кръжаха като акули около кървящите ни финанси. Не можеше да си позволяваме да финансираме повече едно търсене, което изглеждаше безнадеждно. Предстоеше ни да се борим за нещо друго, по-важно.
Натан продължаваше да гледа намръщено.
— Повтарям, решението вече е било взето.
