системи. Целта била да се изучават множествената склероза и СПИН. Когато започнали да работят с лишените от имунна защита, случило се нещо странно и неочаквано.
— Какво?
— Изследователите пробили дупчици в ушите на мишките — това е обичаен начин да се маркират опитните животни. Установили, че перфорациите зараствали удивително бързо, без да остава и следа от рана. Не само че нямало белези, но цялата повредена тъкан се била възстановила: хрущялът, кожата, кръвоносните съдове, дори нервите. След това ръководителката на екипа доктор Елън Хебер-Кац провела няколко опита. Ампутирала опашките на няколко мишки, но те поникнали отново. Прекъснала очните нерви на други, но те се възстановили. Премахнали част от гръбначния мозък на друга мишка, но и той се възстановил след месец. Подобна фантастична регенерация дотогава никога не била срещана при бозайниците.
— Кое я е направило възможна? — попита Коуве, като отмести лулата си. Очите му бяха изпълнени с удивление.
— Не знам. Единственото различие между тези мишки и обикновените била увредената им имунна система.
— Как възприемате значимостта на случилото се?
Кели сдържа усмивката си, тъй като знаеше, че събеседникът й е хитър човек.
— От изследването на животни с доказана способност да възстановяват крайниците си — морски звезди, земноводни и влечуги — знаем, че техните имунни системи са в най-добрия случай примитивни. Доктор Хебер-Кац излага следната хипотеза: преди незапомнени времена бозайниците сключили еволюционна сделка. За да могат да се защищават от раковите образувания, отказали се от способността си да възстановяват телесните си крайници. Виждате ли, нашите сложни имунни системи са така устроени, че да могат да спрат произволното размножаване на клетките, каквото представляват раковите тумори. От това печелим, разбира се, но същевременно тези имунни системи биха блокирали опита на тялото да възстанови свой крайник. Имунните системи биха възприели размножаването на слабо диференцирани клетки, необходимо за създаването на нова ръка, като злокачествено и биха го спрели.
— Излиза, че сложността на нашите имунни системи едновременно ни помага и вреди.
Кели присви очи и се замисли.
— Освен ако нещо успее да изключи имунната система по безопасен начин. Както при тези мишки.
— Или както при Джерълд Кларк? — зададе въпрос Коуве. — Ако ви разбирам добре, изказвате предположението, че нещо е изключило имунната му система, за да може да се регенерира ръката му, но че то в същото време е позволило цялото му тяло да се изпълни с различни видове ракови образувания.
— Може би е така. Нещата обаче няма как да не са по-сложни. Какъв е този механизъм? Защо всичките ракови образувания са се появили наведнъж? Което е най-важно — какво е предизвикало тази промяна?
— Ако подобно нещо съществува, то би могло да се открие там. — Коуве кимна към джунглата. — Днес три четвърти от всички лекарства против рак са извлечени от растения в тропическите гори. Защо пък да не може да се открие растение с обратните свойства — растение, което предизвиква рак?
— Карциноген?
— Да, но с благоприятни странични ефекти. Като регенерацията на крайници например.
— Това ми се струва малко вероятно. Като се замисля обаче за случилото се с агент Кларк, не изключвам да е възможно. През следващите няколко дни по моя молба изследователите от МЕДЕА ще изследват състоянието на имунната система на Кларк и по-специално туморите. Може би ще открият нещо.
— Какъвто и да бъде окончателният отговор, той няма да се появи в една лаборатория — каза Коуве. — В това съм убеден.
— А къде в такъв случай?
Вместо да отговори, Коуве просто посочи мрачната джунгла с горящата си лула.
Няколко часа по-късно едно голо тяло приклекна безшумно в гората. Зае позиция непосредствено извън обсега на светлината. Бе боядисано със смес от пепел и сока на плодовете на мех-ну. Покрито със сложен рисунък от черни и сини ивици, наподобяваше жива сянка. Човекът бе започнал да шпионира пришълците още при здрачаване. Джунглата го бе научила на търпение. Всички тешари-рин, следотърсачите на племето, добре знаеха, че успехът зависи в по-малка степен от действията, отколкото от умението да не вдигаш шум. Остана на пост през цялата нощ и не престана да наблюдава лагера. Както бе приклекнал, наблюдаваше внимателно гигантските мъже, които миришеха на чужденци и се разхождаха из местността. Разговаряха помежду си на непонятни езици, а дрехите им бяха още по-странни. Не престана да ги наблюдава, за да научи повече неща за враговете си.
Както бе застинал, забеляза как върху ръката му кацна щурец. Едното му око не се отлепи от лагера, а с другото видя малкото насекомо да разтрива задните си крачета, при което издаде звук.
Скоро щеше да се зазори. Нямаше смисъл да остава повече. Бе научил всичко, което можеше да се научи. Изправи се, но така, че щурецът се задържа върху ръката му и довърши песента си. Той доближи ръката до устните си и издуха изненаданото насекомо.
Хвърли последен поглед към лагера и след това побягна към вътрешността на джунглата. Бе обучен да тича из гората, без да настъпи и листо. Никой нямаше да разбере, че е минавал оттук.
Следотърсачът знаеше добре какъв е неговият дълг.
Смъртта трябваше да порази всички, освен Избраните.
6.
Амазонският фактор
Натан държеше пръст върху спусъка на пушката си. Кайманът вероятно бе дълъг около седем метра. Бе голям екземпляр от вида Melanosuchus niger, черен кайман, крал на гигантските хищни крокодили от амазонските води. Бе се изтегнал на припек върху калния бряг и се радваше на следобедните горещини. Черните му бронирани люспи мътно блестяха. Огромната му паст бе полуотворена. Острите му жълти зъби бяха по-дълги от дланта на Натан. Изпъкналите му очи бяха черни, изпълнени със студенина и смърт, очите на праисторическо чудовище. Звярът бе съвършено неподвижен и бе трудно да се разбере дали той въобще забелязваше трите наближаващи го лодки.
— Дали ще ни нападне? — прошепна Кели. Натан повдигна рамене, без да се извръща към нея.
— Те са непредсказуеми, но предполагам, че ако не му сторим нищо, и той няма да ни атакува.
Натан бе приклекнал в носовата част на средната понтонна лодка. В нея бяха още двамата млади О’Брайън, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. В лодката имаше само един военнослужещ, ефрейтор Окамото, който управляваше малкия увиснал зад борда двигател. Набитият ефрейтор от азиатско потекло имаше навика да си подсвирква почти непрекъснато, което след четири дни плаване по широкия приток измъчи спътниците му. Гигантското чудовище, лежащо до реката, отклони вниманието им от заниманието на военния.
Челната лодка започна да заобикаля звяра, като се доближи плътно до отсрещния бряг. Последната лодка настръхна от карабини М-16, насочени към черния кайман.
Във всяка лодка пътуваха по шест члена на екипа. В първата се намираха трима войници и останалите граждански лица: професор Коуве, Олин Пастернак и Мани, разположил се в средата на лодката с ягуара. Тортор и преди бе пътувал в лодки и очевидно харесваше това превозно средство. Лениво помръдваше опашка, ушите му потрепваха, а очите му бяха замрежени. В последната лодка пътуваха шестима рейнджъри и капитан Уоксмън.
— Би трябвало просто да застрелят тази гадина — каза Франк.
— Застрашен вид е — възрази Натан. — През последния век почти всичките бяха избити от бракониери. Броят им едва в последно време започна отново да нараства.
— Защо ли тази новина не ме радва? — промърмори Франк, като се огледа. Дръпна козирката на бейзболната си шапка по-ниско, сякаш се опитваше да се скрие зад нея.
— Кайманите убиват стотици хора всяка година — промърмори Дзейн. — Обръщат лодки и нападат
