под носа си, за да неутрализира миризмите, и постави върху лицето си хирургична маска.
Сцената приличаше на кадър от лош филм на ужасите. Тялото на Джерълд Кларк бе изкормено подобно тялото на жаба. Половината от органите му бяха поставени в червено-оранжеви пластмасови торби, а другата половина бяха поставени върху везни. В другия край на помещението проби от тъканите му се обработваха с формалдехид и течен азот. След време тези проби щяха да пристигнат при нея във вид на грижливо надписани диапозитиви за микроскоп, подредени и готови за оглед. Тя предпочиташе да работи по този начин.
Когато влезе в помещението, някои от по-силните миризми си пробиха път през ментоловата защитна завеса. Миришеше на жлъчка, на кръв, на съдържанието на стомаха и на некротични газове. Тя се опита да диша през устата.
Около нея мъже и жени с окървавени престилки спокойно си гледаха работата и очевидно не изпитваха ужас. Бяха професионалисти и зловещата сцена не ги смущаваше.
Висок мъж, мършав като скелет, й даде знак с ръка да се приближи. Дорийн в отговор кимна и после заобиколи една жена, която прибираше черния дроб на Кларк в пластмасова торбичка.
— Какво откри, Стенли?
Гласът на доктор Хиберт бе заглушен от хирургичната му маска.
— Щеше ми се да видиш това, преди да го изрежем. Отидоха до единия край на масата с тялото на Кларк.
Жлъчката, кръвта му и други телесни течности се стичаха по улей в една кофа. Горната част на черепа му бе разрязана с трион и се виждаше мозъкът.
Патологът внимателно издърпа с пръст външната менингова мембрана, сякаш дърпаше завеса. Под мембраната се виждаха гънките на мозъчната кора, кръстосани от артерии и вени.
— Когато правехме дисекция на мозъка, открихме това.
Доктор Хиберт раздалечи с ръце лявата от дясната половина на мозъка. В браздата между тях се намираше маса с размерите на орех. Бе разположен върху мазолестото тяло, белезникаво преплитане от нерви и кръвоносни съдове, които свързваха двете полукълба. Стенли погледна Дорийн в очите.
— Това е поредната тератома. Или тератокарцинома. Гледай внимателно. Досега не бях виждал такова нещо.
Докосна образуванието с края на пръста си.
— За Бога! — възкликна Дорийн и подскочи. Туморът се бе отдръпнал от пръста. — Та то… то се движи!
— Удивително, нали? Именно заради това те повиках тук. Бях чел, че някои тератоми притежават такова свойство. Че могат да реагират на външни дразнители. Описана е дори добре диференцирана тератома с достатъчно сърдечен мускул, пулсираща като сърце.
— Но Джерълд Кларк е мъртъв от две седмици! — успя най-после да проговори Лорийн.
— Ако съдим по месторазположението му, туморът навярно е богат на нервни клетки. Голяма част от тях все още могат да реагират слабо на външни дразнители. Очаквам обаче бързо да изгубят тази способност, когато нервите нямат повече течност, а малките мускулчета изчерпат запасите си от калций.
Лорийн си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да събере мислите си.
— Дори и при това положение тази маса трябва да е високоорганизирана, за да притежава рефлекс — произнесе тя.
— Организирана е, не ще и дума. Ще наредя да вземат проби от нея и да ти ги изпратят колкото се може по-скоро. Реших обаче, че ще ти бъде интересно да видиш със собствените си очи как реагира.
Лорийн кимна утвърдително и премести поглед от тумора към ръката на трупа. В главата й внезапно възникна предположение.
— Чудя се дали…
— Какво?
— Чудя се дали многото тератоми и развитието на този конкретен тумор не биха могли да ни обяснят механизма, чрез който на Кларк му е поникнала ръка.
— Боя се, че не мога да те разбера — каза патологът и присви очи.
Лорийн го погледна. Беше й приятно, че гледа лицето му, а не обезобразеното тяло върху масата.
— Думата ми е — естествено това е само догадка, — че ръката на този човек може би е била тератома, която впоследствие се е развила и превърнала във функциониращ крайник.
— Допускаш, че става дума за контролиран растеж на тумор? За жив, функциониращ тумор?
— Защо не? Нали такава е била нашата еволюция в края на краищата? Телата ни са се образували от оплодена клетка чрез бързо размножение на клетките, подобно на раковото. Само дето при нас клетките, като се диференцират, се превръщат в конкретни функционални тъкани. Нали това е всъщност целта на повечето изследвания на стъбловидните клетки? Да се разбере механизмът на контролирания растеж. Да се разбере кое кара една клетка да се превърне в костна клетка, съседката й, в мускулна клетка, а пък нейната съседка, в нервна клетка. Може би сме на път да разкрием тази загадка — допусна Дорийн и усети, че обезобразеното тяло на Кларк събужда у нея вече не ужас, а удивление.
— Искаш да кажеш, че ако успеем да открием този механизъм…
— Успеем ли, това ще означава край на рака и революция в медицината.
Стенли поклати глава и възобнови кървавото си занимание.
— Да се помолим на Бога синът ти и дъщеря ти да открият това, което търсят.
Дорийн кимна и се отправи към изхода. Погледна часовника си. Споменаването на Франк и Кели я подсети, че наближаваше часът на сеанса. Бе време да сверят информацията си. Погледна за последен път това, което бе останало от Джерълд Уолъс Кларк, и излезе.
— В тази джунгла има нещо — промърмори под нос. — Какво ли е?
Кели, отдалечила се от останалите, се опитваше да осмисли информацията, съобщена от майка й. Погледна към джунглата, откъдето се разнасяше хорът на щурци и речни жаби. Светлината на огъня проникваше само на няколко метра в сенчестите дебри на гората. Джунглата криеше своите тайни.
Близо до нея група рейнджъри инсталираха защитната система от сензори, засичащи движения. Лазерният лъч, разположен на около метър над земята и отделящ лагера от джунглата, целеше да установи присъствието на хищници, осмелили се да се доближат до тях повече, отколкото трябва.
Кели отново втренчи поглед в тъмната гора.
Какво се бе случило с агент Кларк?
— Доста зловещи новини наистина — разнесе се глас зад гърба й.
Бе професор Коуве. Кели го изгледа. Шаманът очевидно не бе изгубил умението си да се придвижва по джунглата безшумно и незабележимо.
— Прав сте. Наистина са зловещи.
Коуве извади лулата си, натъпка я с тютюн и я запали. Усети силното ухание на ароматизиран тютюн.
— Какво е вашето мнение за предположението на майка ви? В смисъл, че може да съществува връзка между туморите и регенериралата се ръка?
— Любопитно е… И може би не е неоснователно.
— Така ли мислите?
— Преди да напусна САЩ, прочетох много материали по въпроса за регенерирането. Реших, че трябва да съм готова за всичко, преди да отпътувам за тук.
— Това е наистина умно от ваша страна. Когато става дума за джунглата, подготовката и знанията могат да предопределят оцеляването или гибелта.
Кели кимна и продължи да разсъждава на глас. Бей приятно, че може да изразява мислите си и да ги споделя с друг.
— По време на тази подготовка попаднах на интересна статия в „Алманах на Националната академия на науките“. През 1999 година изследователски екип във Филаделфия провел опити с мишки с увредени имунни
