Натан затвори очи. Представи си селяните от племето, които познаваше. Малката Тама, благородния Такахо. Внезапно му се пригади, напусна пътеката и се надвеси над потока. Опита се да диша дълбоко, за да не повърне. Не успя, повърна в потока, придошъл от дъждовете. Остана присвит, положил ръце на коленете си, като дишаше тежко.
— Ранд, не разполагаме с много време — стресна го Костос зад гърба му. — Какво според теб се е случило тук? Друго племе ли ги е нападнало?
Натан дори не помръдна, тъй като стомахът му не се бе успокоил. Редник Карера съчувствено сложи ръка на рамото му — Колкото по-бързо приключим работата си тук, толкова по-скоро ще се махнем — каза тихо.
Натан кимна, пое си дълбоко въздух и с усилие се върна на мястото, където се намираха труповете. Първо ги огледа отдалеч, после се доближи.
— Какво мислиш? — попита Карера.
— Навярно са бягали през нощта — допусна Натан и преглътна.
— Защо смяташ така? — попита Костос. Натан погледна сержанта и му посочи прът до едно от телата.
— Това е факел. Племето е бягало през нощта. Когато нападението е започнало, мъжете са се опитали да защитят жените и децата. След като не са успели, жените са се превърнали във втора линия на отбрана. Опитали са се да избягат с децата. — Натан посочи на войниците женско тяло, лежащо навътре в гората. В ръцете си жената държеше мъртво дете. Натан се извърна. — Били са нападнати откъм потока — продължи и посочи мъжките тела в непосредствена близост до водата. — Били са изненадани и заради това не са успели да окажат организирана съпротива.
— Не ме интересува редът, в който са били избити — прекъсна го Костос. — Кой, по дяволите, според теб ги е избил?
— Не знам — отвърна Натан. Нито едно от телата не бе пробито от стрели или копия. Възможно бе обаче врагът да бе прибрал оръжията след нападението. За да ги задържи за себе си или за да не остави следи. Телата бяха така разкъсани, че бе трудно да се разбере кои от раните са нанесени от оръжия, и кои, от лешоядите.
— С други думи нямаш никакво шибано предположение — заключи Костос, обърна се и включи радиостанцията си.
Натан избърса влажното си чело. Какво, по дяволите, се бе случило в действителност тук?
— Има нови заповеди — съобщи Костос. — Трябва да вземем едно тяло и да го занесем на д-р О’Брайън. Казаха да вземем едно, което да е по-малко оглозгано, и да го върнем в селото. Доброволци има ли?
Никой не се обади и сержантът ги погледна подигравателно.
— Няма. Така и очаквах — каза Костос и се обърна към редник Карера. — Ти защо не вземеш най-добре да придружиш нашия крехък и нежен доктор до лагера. Това тук е мъжка работа.
— Слушам — отвърна Карера и с Натан тръгнаха по пътеката. Когато се отдалечиха на известно разстояние, тя тихо изруга:
— Глупак!
Натан кимна. Всъщност напусна мястото на касапницата с голямо облекчение. Никак не го интересуваше какво може да мисли сержант Костос. Разбираше обаче гнева на Карера. Можеше да си представи униженията, които тази жена трябва да преглъща в един преобладаващо мъжки род войски.
Остатъкът от пътуването по пътеката премина мълчаливо. Когато наближиха селището, чуха гласове. Натан ускори ход. Приятно бе да се окажеш още веднъж сред живи хора. Надяваше се, че някой е съобразил да запали огън.
Когато стигна до постройката, Натан видя редник Еди Джоунс, застанал на пост пред входа. Зад него други двама рейнджъри бяха застанали на пост до реката.
Когато заедно с Карера стигнаха до вратата, Еди Джоунс им съобщи новина.
— Ха на бас, че няма да повярвате какво открихме в джунглата.
— Какво? — попита Карера.
— Идете вижте сами — отвърна Джоунс.
Карера даде знак с пушката си на Натан да влезе пръв.
В централната част на постройката заседаваше малък конклав. Малко встрани от групата бяха Мани и Тортор. Мани приветства Натан с махане на ръка, когато го забеляза, но не му се усмихна.
Гласовете на останалите издаваха, че спорят.
— Той е мой пленник! — крещеше капитан Уоксмън. Бе в обкръжение от трима рейнджъри, насочили карабините си срещу някого, който не се виждаше.
— Поне му развържете ръцете — намеси се Кели. — И без това краката му са вързани. Стар човек е.
— Ако искаме да ни помогне, не трябва да действаме по този начин — добави Коуве.
— Той ще отговори на въпросите ни — горещеше се Уоксмън заканително.
— Все още аз командвам тази операция, капитане — каза Франк на военния. — Няма да позволя този пленник да бъде измъчван.
Натан междувременно се присъедини към групата. Ана Фонг го погледна уплашено.
Ричърд Дзейн, застанал малко встрани, не криеше задоволството си. Обърна се към Натан:
— Хванахме го да се мотае из джунглата. Котката на Мани ни помогна да го уловим. Трябваше само да чуеш какви писъци нададе, когато ягуарът го притисна срещу едно дърво.
Дзейн се отмести и Натан най-после видя пленника. Дребният индианец бе проснат в калта. Китките и глезените му бяха вързани с пластмасова лента. Бялата му коса, стигаща до плещите му, свидетелстваше, че е един от старейшините. Приседна на пода, като мърмореше нещо под носа си. Поглеждаше ту пушките, насочени срещу него, ту разхождащия се наблизо Тортор.
Натан го чу. Яномамо. Приближи се. Човекът произнасяше молитва, заклинание, което трябваше да го опази от силите на злото. Натан съобрази, че пленникът е шаман. Дали бе от това селище? Дали не бе един от оцелелите?
Очите на индианеца внезапно се взряха в Натан. Ноздрите му трепереха.
— Смъртта се е заловила за теб — произнесе на родния си диалект. — Ти знаеш това. Ти вече си я видял.
Натан съобрази, че човекът бе усетил вонята на леш, пропила дрехите и кожата му. Коленичи до стареца и го заговори на яномамо.
— Дядо, кой си ти? От това село ли си? Индианецът поклати глава презрително.
— Това село е белязано от шавари, от зли духове. Дойдох тук, за да се предам на бан-али. Закъснях обаче.
Останалите престанаха да спорят, след като видяха, че Натан разговаря със стареца.
— Той не пожела да каже и думичка никому, дори и на професор Коуве — прошепна Кели.
— За какво са ти бан-али, кървавите ягуари?
— За да спася селото си. Не ги послушахме. Не изгорихме тялото на набе, на белия човек, белязан като роб на бан-али. После всичките ни деца се поболяха заради злата магия.
Натан внезапно разбра за кого става дума. Белият човек, белязан от бан-али, трябваше да е Джерълд Кларк. В такъв случай…
— Значи, ти си от Ваувай.
Старецът потвърди догадката му с кимване и се изплю в калта.
— Не споменавай това прокълнато име. Проклет да е денят, когато стъпихме в това селище на набе.
Натан разбра, че това бе шаманът, който се бе опитал да излекува болните деца от мисията, а после бе запалил селото, опитвайки се да защити останалите. Шаманът сам призна, че е претърпял неуспех. Болестта продължаваше да поразява децата на яномамо.
— Защо дойде тук? Как стигна дотук?
— Тръгнах по стъпките на набе и открих кануто му. Видях как е боядисано. Разбрах, че е дошъл от това селище, а пък знам пътя дотук. Дойдох, за да потърся бан-али. За да им се предам. За да ги помоля да
