— Извинявай. Не трябваше да те питам. Това не е моя работа.
— О, не — отвърна той. Погледна я набързо в лицето и отново отмести поглед. — Просто за миг изпитах съжаление, че загасих тази цигара. Сега щеше да ми дойде добре.
— Можем да сменим темата — предложи Кели и се усмихна.
— Не, моля ти се. Всичко е наред. Ти обаче просто ме изненада с въпроса си. Трудно е да му се даде отговор, а още по-трудно, да се изрази с думи. Когато изгубих баща си и се примирих с мисълта, че няма да го открия, наистина напуснах джунглата и се заклех да не се завръщам никога тук. Когато обаче се върнах в САЩ, болката продължи да ме преследва. Опитах се да я удавя в алкохол и да я потисна с наркотици, обаче нищо не ми помогна. Преди година се качих на един самолет и се завърнах тук. Не мога да ти обясня защо го направих. Просто един ден отидох на летището, купих си билет за полет на „Вариг“ и преди да се усетя, се озовах в Манаус.
Натан замълча за миг. По тежкото му дишане Кели разбра, че е много развълнуван. За да го успокои, сложи длан върху голото му коляно. Без да каже дума, той сложи ръка върху нейната.
— Когато се завърнах в джунглата открих, че болката ста ца по-поносима. Не така изгаряща.
— Защо?
— Не знам. Родителите ми не само умряха тук. Те живяха тук. Приемаха тази страна като своя. Ох, не знам, май започнах да говоря несвързано.
— Струва ми се, че те разбрах. Именно тук се чувстваш най-близо до тях. — Стори й се, че Натан застина на мястото си. Той замълча. — Натан?
Гласът му бе дрезгав, когато й отговори.
— Казах ти, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Ти обаче ги намери. Права си. Именно тук, в джунглата, те са близо до мен. Най-силните ми спомени са свързани с нея. Спомням си как майка ми ме учеше да правя брашно от маниока, как баща ми ме учеше да разпознавам дърветата по листата им… Именно тук е моят дом.
Върху лицето му тя видя едновременно изписани радост и болка. Усети, че се трогва от дълбочината на чувствата му. Наклони се към него.
— Натан…
И двамата бяха сепнати от малък воден взрив. Само на няколко метра от брега на метър над повърхността се издигна малък гейзер. На това място нагоре се стрелна нещо едро и изчезна.
— Това пък какво беше? — попита Кели и се надигна. Бе напрегната.
Натан я прегърна през рамо и не й позволи да стане.
— Не се бой. Това е бото, пресноводен делфин. Има ги колкото искаш, но са много плашливи. Можеш да ги откриеш най-вече в такива отдалечени места. Движат се на малки групи.
Сякаш в потвърждение на думите му отново се извисиха още два гейзера. Кели, този път спокойна, успя да забележи малки гръбни плавници, които се показаха над водата и после се скриха. Делфините се движеха много бързо.
— Пъргави са — отбеляза.
— Вероятно ловуват.
Докато присядаха повторно на дървото, покрай тях премина с голяма скорост цяло ято от делфини. Разнесе се ехото на свистения и прищраквания с език. Натан никога не бе виждал толкова много на едно място. Скоро сякаш цялата река се изпълни с делфини, устремили се надолу по течението.
Натан се намръщи и се изправи.
— Нещо не е наред ли? — попита Кели.
— Не знам.
Един делфин премина в плитчината до краката им. Блъсна се в калния бряг, като насмалко не се преби и с рязко движение на опашката си се скри в дълбоките води.
— Нещо ги е уплашило — предположи Натан. Кели се изправи и застана редом до него.
— Какво?
Натан поклати глава.
— Никога досега не бях забелязал у тях подобно поведение — отвърна. Отмести поглед към двамата войници на пост. Те също наблюдаваха парада от делфини. — Трябва ми повече светлина.
Затича се към войниците, последван от Кели. Тя усети как кръвта й се разгорещява. Войниците бяха заели позиция на място, където в реката се вливаше малък поток.
— Ефрейтор Конджър, бихте ли ми услужили с фенерчето си? — помоли Натан.
— Това са просто делфини — обясни му другият войник. Бе сержант Костос, който ги погледна с презрение. — По време на нощните смени се нагледахме на тези шибани гадини. Ама вие как да ги видите, като през това време сте си спали кротко в леглата.
По-младият рейнджър бе настроен по-дружелюбно.
— Заповядайте, доктор Ранд. — Ефрейтор Конджър му подаде фенерчето си.
Натан промърмори набързо някаква благодарност и го взе. Отиде до брега и освети реката. Делфините продължаваха да се спускат по течението, но вече в по-малки групи. Натан стесни светлинния лъч, за да обхване по-голямо разстояние.
— Дявол да го вземе.
В края на светлинния лъч повърхността на водата сякаш кипеше. Бе покрита с бълбукаща бяла пяна, както при бързей, изпълнен с остри скали. Само че в този случай бълбукащата пяна се спускаше надолу по течението на реката към тях.
— Какво е това? — попита Кели.
В плитчините се блъсна друг делфин, който също се заби в калта. Само дето не успя да се измъкне леко. Замята се покрай брега, като нададе тънък писък. Натан го освети. Кели го погледна и уплашено отскочи две крачки назад.
Делфинът бе без опашка. Коремът му бе разпран и червата му плаваха около него. После течението го завлече обратно в реката.
Натан отново насочи лъча на фенера срещу течението. Кипящата бяла вода вече бе много близо до тях.
— Какво е това? — попита ефрейтор Конджър с още по-подчертан тексаски акцент. — Какво става?
Тревожното квичене на свиня разбуди гората. Птиците, накацали по клоните, се издигнаха във въздуха. Разтревожени маймуни започнаха раздразнено да крещят.
— Какво става? — повтори тексасецът.
— Трябват ми очилата ти за нощно виждане — каза Натан.
— Какво има? — разтревожи се Кели, застанала зад Натан. Той грабна очилата от рейнджъра.
— И преди съм виждал реки, разбушували се по този начин — спомни си докторът, — никога обаче в такава степен.
— Каква е причината за това? — озадачи се Кели.
— Пирани… Пирани, обезумели от глад.
През очилата за нощно виждане светът стана едновременно по-ярък и оцветен в монохромен зелен цвят. На Натан му трябваше известно време, за да ги фокусира върху мястото, където водата кипеше. Настрои телеобектива, за да доближи образа. В кипящата вода забеляза мяркащи се големи перки — принадлежаха на делфини, нападнати от хищниците с остри като бръснач зъби. Стрелваха се и сребристите тела на рибите убийци, биещи се за плячка.
— Че какво страшно има? — каза с дълбоко презрение в гласа Костос. — Нека тъпите риби ядат делфините. На суша няма да дойдат.
Сержантът бе поначало прав, но Натан си спомни телата на убитите индианци. Спомни си и страха им от реката. Дали именно това не бе заплахата? Дали тукашните реки бяха толкова пренаселени от пирани, че индианците се страхуваха да пътуват по тях нощно време? Дали заради това не бяха направили опит да избягат по суша? А и това поведение на пираните… Да нападат делфини… Натан никога не бе чувал за такова нещо.
Нещо на ръба на полезрението му се размърда. Той отмести поглед от кипящата вода и забеляза тяло, лежащо на брега. Бе тялото на пекари, диво прасе. Дали не бе същото, изквичало преди малко? Няколко по-дребни същества подскачаха около трупа му. Създания, които щеше да вземе за огромни сухоземни
